— Особен ли? В какъв смисъл? — попита Бен.
Фабиани вдигна рамене.
— Тези негови налудничави схващания. Тези мании. С времето моят стар приятел Арно ставаше все по-ексцентричен, беше се изпокарал с колегите си, докато накрая, честно казано, се превърна в посмешище за Института. Дори студентите взеха да му се подиграват. Правеше им удоволствие да го дразнят, докато изпаднеше в пристъп и започнеше да бръщолеви с часове безсмислици. Лекциите му се бяха превърнали във фарс. — Фабиани се усмихна тъжно. — Трябва да ви призная, че не съжалявах особено, когато обяви, че се пенсионира.
— А какви бяха тези негови схващания? — попита Бен.
Фабиани въздъхна тежко и извърна очи към тавана.
— Ако поговорите с него, ще разберете веднага.
26
Австрия
Същия ден сутринта
Мъжът беше с масивно телосложение. Малко под метър и осемдесет, той вероятно тежеше около сто и двайсет кила, но без грам тлъстина. Пристъпи гол до края на трамплина, който се огъна под тежестта му, и подскочи два-три пъти на място. Яките мускули на бедрата и прасците му се стегнаха като въжета. Пое си дъх и се хвърли напред.
Тялото му се вряза перфектно във водата, почти без да вдигне пръски; той потъна до дъното на басейна, след което стремително изплува на повърхността и загреба напред с мощни движения на ръцете. Преплува без усилие трийсет дължини, после излезе от басейна, без да ползва стълбата, и пристъпи към шезлонга, на който, грижливо сгънати, лежаха дрехите му. Дори не се бе задъхал. През прозорците на покрития басейн се виждаше затъналото в дълбок сняг огромно имение, простиращо се чак до боровите гори в далечината.
Мъжът приглади с пръсти пясъчнорусата си коса. Пресегна се за хавлията и грижливо започна да се подсушава, наслаждавайки се на добрата си физическа форма. По мускулестите му ръце и широкия гръден кош се виждаха стари белези от девет огнестрелни рани и три пробождания с нож. Той прекрасно си спомняше кога и как бе получил всеки един от тях. Всеки белег по тялото му си имаше своя история. Общото помежду им беше, че нито един от хората, които му ги бяха причинили, не бе останал жив повече от три минути след това.
Мъжът беше четирийсет и три годишен. Беше лондончанин, бивш войник от Британската армия. Казваше се Джак Глас.
Понякога, когато се напиеше, Глас се хвалеше с подвизите си в легендарните Специални десантни части. Дори на дясната си ръка, малко над лакътя, бе татуирал знака им — малък кинжал с крила — и обичаше да го показва.
Истината обаче беше доста различна — навремето, преди много години, Джак Глас бе изгонен от Специалните десантни части. Психотестове бяха разкрили някои особености на характера му, които според неговите командири носеха повече вреда, отколкото полза на службата. Непригодността му за нея се бе потвърдила твърде скоро при опита да удуши офицера, който му бе съобщил отказа за повишение. Опозорен, Глас бе експедиран обратно в първоначалната си част, колкото да бъде изправен пред военен съд и изритан завинаги от армията.
След това, останал без доходи, той се бе скитал безцелно, подобно на мнозина други уволнени от армията поради непригодност, наемайки се на всякаква най-черна работа. А понеже като военнослужещ бе съден от военен съд, не го искаха дори в охранителна фирма като нощен пазач.
Една дъждовна вечер в Лондон се бе засякъл в бара със свой стар познат, който му бе предложил работа в паравоенните формирования в някаква африканска държава. Заплащането беше много добро, а естеството на работата му прилягаше перфектно. Глас прие незабавно и след три дни вече летеше към сборния пункт. От този момент нито веднъж не се бе завърнал в Англия.
Навсякъде — в Конго, Руанда, Либерия — бе работил за онзи, който плащаше най-добре. Безмилостно бе смазвал антиправителствени метежи. Опожарявал бе училища. Разрушавал бе села. Екзекутирал бе цели семейства, въвлечени против волята си в кървави племенни конфликти. Бе изпълнявал всичко, което му бяха заповядвали, после си бе прибирал парите, без да задава излишни въпроси.
В Либерия бе получил белега на ухото си. Долната му мека част бе откъсната от куршум на калашников. Куршумът бе изстрелян от дете — черно африканче на осем-девет години, момиче. Беше последният в пълнителя на автомата. Като го видя как се държи за ухото и реве от болки, тя се обърна и побягна накъдето й видят очите.