Но днес, когато нахлу за пореден път в началническия кабинет, всичко вътре беше различно.
Мъжът зад бюрото изглеждаше на половината от годините на началника. Косата му, черна и гъста, беше зализана назад; имаше очила със златни рамки, костюмът му беше безупречно изгладен, вратовръзката падаше право надолу. Беше слаб и строен, тялото му излъчваше усещане за чистота. Пълна противоположност на началника.
Кабинетът беше разтребен и ухаеше на ароматизатор за въздух. По бюрото не се виждаше нито една хартийка — само малък лаптоп мъркаше тихо отстрани. На мястото на старата ръждива, преливаща от папки кантонерка, която от двайсет години се мъдреше в ъгъла, имаше чисто нов шкаф. Дори прозорците бяха току-що измити.
— Къде е Шилер?
Младият мъж вдигна поглед нагоре, но никак не се смути от изражението на Кински.
— Кой сте вие? — попита той.
— Кински. А ти кой си, по дяволите?
— Казвам се Геслер. Началникът на полицията Геслер, простако. Следващия път, когато влизаш в кабинета ми, ще чукаш. Ясно ли е?
Кински не отговори.
— Та какво, викаш, те носи насам?
— Къде е Шилер? — повтори Кински.
— Няма го — отвърна Геслер.
— Къде е?
Геслер свали със замах очилата си и го изгледа гневно.
— Да ти приличам на туристически агент? Откъде мога да знам къде е?! Седи на някой плаж южно от екватора, пие си питието и зяпа мацките. Какво друго може да прави един пенсионер?
— Шилер се е пенсионирал? Та аз вчера разговарях с него! Знаех, че наближава, но чак пък…
Геслер вдигна рамене.
— Дали са му възможност, човекът се е възползвал. А сега, детектив Кински, има ли и друга причина да нахълтваш в кабинета ми? Ако няма, бих те посъветвал да се изметеш оттук и да си намериш нещо полезно за вършене. — Той се усмихна. — Става ли?
30
Италия, някъде в дълбоката провинция
Изчакаха, докато огнените езици обхванаха кабината на камиона, боята по вратите се надигна на мехури и над дърветата се изви черен стълб дим. После се обърнаха и с бързи крачки се отдалечиха от горската полянка.
Наоколо бе паднал мрак, въздухът беше студен и влажен. Превързаната ръка на Бен го болеше силно, но куршумът само бе одраскал леко мускула. Извадил бе късмет.
Известно време вървяха мълчаливо по пустия междуселски път. Долу в ниското светеше някаква сграда. След известно време стигнаха до порта край пътя; на дървен кол отстрани беше закована табелка: „Център за планинска езда Роси“.
Джино Роси и съпругата му имаха пет празни бунгала, които през лятото даваха под наем на туристи, яздещи из околността. Сезонът за конни излети в планината обаче отдавна беше отминал, така че семейство Роси се изненадаха приятно на възможността да предоставят едно от бунгалата си на Бен срещу пари в брой. Розалба Роси забърка за вечеря огромна тенджера талятеле с доматен сос и цялата къща се изпълни с аромат на босилек и прясно счукан чесън. В това време съпругът й почисти от прах бунгалото и запали котлето за локалното парно.
След вечеря Бен купи от Джино две бутилки вино „Санджовезе“, двамата с Лай пожелаха на домакините „лека нощ“ и се оттеглиха. Бунгалото им беше обзаведено простичко, но уютно и, най-важното, вътре беше топло. Двата единични железни кревата бяха застлани с цветни юргани. На стената имаше разпятие.
Бен забеляза, че по време на вечерята Лай едва докосна храната си. Сега тя се строполи тежко на единия креват; беше бледа и немощна. Бен приседна до нея и й наля чаша вино. Двамата поседяха известно време мълчаливо, докато виното ги отпусна.
— Не мога повече да понасям всичко това — каза тя. Гласът й звучеше напрегнато.
Бен обгърна раменете й с ръка и нежно я притегли към себе си. Тя облегна глава на рамото му и се притисна към него. Близостта й го изпълваше с особено чувство. Той усещаше топлината на тялото й, бедрото й до своето, ударите на сърцето й. Изведнъж си даде сметка, че ръката му несъзнателно е започнала да гали косата й и коприненият й допир му е приятен, и че оттам дланта му неусетно, сякаш без негово участие, се премести върху извивката на шията й и по-надолу, към рамото.
После се опомни и се дръпна настрани. Пресегна се, взе бутилката и си наля още вино.
— Всичко ще се оправи — каза той.
— Откъде са знаели къде сме? — попита тя.
Бен не отговори. Тя сякаш прочете мислите му.