— Аз съм виновна, нали? Подслушвали са телефона му.
— Не си ти виновна. Аз също се опитвах да му се обадя. Не мисли за това. Имаш нужда от почивка.
— Но аз му казах името си — продължи тя. — Ти ме беше предупредил, но не те послушах и му се представих. И сега заради мен бедният старец е мъртъв.
— Не ти дръпна спусъка — каза Бен.
— Все едно че бях аз. — Тя въздъхна. — Но кои са тези хора?! Сякаш са навсякъде. — Тя го погледна; в очите й се четеше страх. — Те и нас ще убият, нали? Знам това.
Той започна да я успокоява. Гласът му беше твърд и равен, но мозъкът му работеше на бързи обороти. Намираха се на двайсетина километра от вилата на Арно. Нямаше как онези да са ги проследили дотук. За момента бяха в безопасност. Но това нямаше да продължи дълго, а той по никакъв начин не можеше да реши какво да правят отсега нататък. Все още не знаеха къде се намира писмото. Следите, оставени от Оливър, внезапно бяха прекъснали.
Изведнъж той си припомни думите на Арно за писмото на Моцарт. Че било там, където му е мястото. Професорът бе скрил писмото на сигурно място… но къде?! Къде би било мястото на едно писмо, излязло изпод перото на Моцарт? Може би там, където е било написано? В Австрия?
Накрая Лай заспа. Пръстите й все още стискаха столчето на винената чаша; гърдите й се повдигаха и спадаха равномерно. Бен внимателно измъкна чашата от ръката й, зави я с юргана и я погледа как спи, докато допиваше втората бутилка вино и пушеше последната си цигара. В главата му беше пълна бъркотия. Само въпроси и нито един отговор.
Минаваше единайсет през нощта, когато той излезе навън за глътка чист въздух. Под краката му хрущеше скреж, сухата трева бе станала чуплива. Вдигна глава към нощното небе и по стар навик се ориентира по Полярната звезда.
Срещу редицата бунгала, в другия край на огрения от луната двор, се виждаха някакви каменни постройки, конюшни и паянтови бараки от гофрирана ламарина. През мътното прозорче на една барака мъждукаше светлинка; в нощната тишина до Бен достигна металното потракване на шлосерски инструменти. Той се приближи и надникна през пролуката между ръждясалите ламарини. В бараката имаше примитивно обзаведена работилница за ремонт на селскостопански инвентар; рафтовете бяха отрупани с инструменти. Млад мъж с къдрава коса беше приведен над двигателя на стар очукан „Фиат Страда“ и човъркаше нещо вътре.
Бен влезе през широко отворената врата на бараката.
— Ciao — каза той. — Казвам се Стив.
Младежът се обърна. Беше по-младо копие на Джино Роси — едва ли имаше повече от двайсетина години.
Бен посочи колата.
— Проблеми ли създава? — попита той на италиански.
— Ciao, Стив. Аз съм Сандро. — Младежът се ухили и размаха под носа на Бен тръбен ключ за свещи. — Свещите сменям, това е всичко. Продавам я и искам да върви прилично. — Той дозатегна свещите, свърза клемите им и затръшна ръждясалия капак на двигателя, после седна зад волана и завъртя стартера.
Бен се заслуша. Двигателят не издаваше никакви нездрави шумове, не кихаше, звукът от ауспуха беше чист и равен. Нямаше избили гарнитури, не изпускаше синкав дим.
— Колко й искаш? — попита той.
Сандро избърса ръце в джинсите си.
— Тя е старичка, но се държи. Да кажем, хиляда и петстотин?
Бен бръкна в джоба си и извади пари.
— Готова ли е да я подкарам още сега? — попита той.
Той полека изкара колата от селскостопанския двор и пое по изровения коловоз, който извеждаше до виещия се междуселски път, после сви вдясно по посоката, от която бяха дошли. Жълтеникавите фарове на стария фиат осветяваха в обратен ред пътните знаци и местата покрай шосето, които бе запомнил отпреди. Бен подмина горичката, където бяха изоставили камиона; така му се искаше да разполага с оръжие!
Никак не му се връщаше във вилата на Арно — това беше тактическа грешка, която можеше да му струва скъпо. Но нямаше друг начин. Той горчиво се разкайваше, че не притисна стареца да им каже къде е скрил писмото. Напоследък правеше твърде много грешки. Дали си струваше изобщо да търси проклетото писмо?! Може би не, помисли си той, но в момента нямаше друг избор, освен да се хваща за сламки. Дано поне този път да изтеглеше вярната сламка.
Минаваше полунощ, когато стигна до вилата на Арно. Порталът беше дръпнат леко навътре, отделен от шосето с каменен бордюр. Бен намали скоростта. Алеята за коли и дворът бяха ярко осветени от въртящи се сини и червени лампи на полицейски и пожарни коли.