Тя вдигна поглед от листчето в ръката си.
— Искаш да кажеш…
— … че писмото е заминало за Милано? Не знам дали е така — отвърна той. — Но скоро ще разберем. А сега поспи. В пет тръгваме.
31
Младежът се оказа прав за колата. Беше стара, но можеше да й се разчита. За по-малко от четири часа бяха в Милано. По пътя се отбиха в една бензиностанция край магистралата, откъдето Лай си купи шал за глава и тъмни очила с големи стъкла, които закриваха лицето й, джинси и топло яке.
Трафикът в Милано беше безумен; минаваше десет сутринта, когато най-после откриха музея „Висконти“ — импозантна сграда от XVIII век, някогашно крайградско имение, в което сега се помещаваше музей на музиката. Входната галерия гледаше към ограден парк, закътан от уличния шум.
Още с влизането им ги лъхна познатата музейна миризма на мухъл и политура за дърво. Музеят беше почти празен, само няколко възрастни посетители се разхождаха между експонатите, разговаряйки приглушено помежду си. Паркетът беше излъскан до огледален блясък. От невидими говорители тихо струеше симфонична музика. Тежки плюшени завеси рамкираха вратите към отделните помещения. Дежурният пазач изглеждаше около осемдесетгодишен.
Двамата тръгнаха от зала в зала под зоркия поглед на охранителните камери, покрай витрини с медни инструменти от отминали епохи и впечатляваща колекция от пищно орнаментирани старинни арфи. Бен надникна през една от вратите в обширна зала с маслени портрети на знаменити композитори.
— Тук няма нищо — каза той. — Само глави на умрели хора с напудрени перуки.
— Пълен невежа! — сряза го шепнешком Лай.
Вито дървено стълбище водеше от централната зала към горния етаж. Бен се заизкачва по скърцащите стъпала, следван от Лай. Озоваха се в продълговато помещение с два реда стъклени витрини покрай стените, в които бяха изложени театрални костюми и други експонати. Лай се спря пред една витрина и се зачете в малката месингова табелка:
— Това е мантията на Карузо от първото му появяване пред публика през 1894 година — каза тя. После направи няколко крачки и се спря пред друг експонат. — Я виж ти! А това е роклята, с която Мария Калас е пяла Норма в Милано през 1957 година. Невероятно! Как съм пропуснала това място?!
— Лай, моля те! Не сме дошли да зяпаме някаква си стара рокля. Търсим писмото, забрави ли!
Когато се върнаха в главното фоайе, старият пазач поклати глава.
— Не съхраняваме писма и каквито и да било други документи — каза той.
— А дали случайно няма и друг музей, наречен „Висконти“? — попита Бен, макар да се досещаше за отговора.
Старецът отново поклати глава. Приличаше на опечален шпаньол.
— Работя тук от петдесет години — каза той. — Този е, друг няма.
Тръгнаха си.
— Знаех си, че така доникъде няма да стигнем — каза Лай.
— Но Арно им е направил дарение. Разписката доказва това.
Двамата поеха по дълъг коридор, от едната страна на който бяха изложени старинни цигулки, виоли и виолончела.
— Професорът беше колекционер — каза Лай. — Може да им е подарил какво ли не. Маслено платно, музикален инструмент… — Тя посочи една от цигулките зад стъклото. — Може и тази цигулка да им е подарил, ако питаш мен.
Бен се спря и я погледна.
— Ние сме идиоти!
— Какво?!
— Там, където му е мястото — каза той.
Тя го гледаше неразбиращо.
— Писмото било отишло там, където му е мястото — повтори той. — Арно го каза. Там, откъдето е дошло. Не е имал предвид самия музей. Писмото никога не с било в него по-рано.
— Значи нямаме работа тук — каза Лай.
— Може би не, а може би… — Бен огледа коридора. — Трябва да намерим залата с пианата.
Изведнъж по лицето й се изписа разбиране.
— Ах, дявол да го вземе, май си прав!
— Би ли познала старото пиано на баща си, ако го видиш?
— Разбира се, ти как мислиш!
Стъпките им отекваха из коридора, докато тичаха по излъскания паркет към залата за клавирни инструменти. Откриха я малко встрани, зад една сводеста врата с червени плюшени завеси. Беше доста обширна и пълна с пиана, спинети, клавесини — всичките превъзходно възстановени и полирани. Всеки инструмент беше поставен на отделен постамент и ограден с плюшено въже с надпис „Моля, не пипайте!“.