Бен се запровира между тях.
— Виждаш ли го някъде? — попита той.
— Ето го! — извика тя, като сочеше с пръст. После се затича и спря пред един стар роял близо до прозореца. Беше огромен и богато орнаментиран. Полираното дърво блестеше меко на изкуствената музейна светлина. Тя заобиколи, за да го огледа от всички страни. — Боже мой! Последния път, когато го видях, беше в реставрация, със свален лак, отдолу се виждаше дървото, беше цялото очукано, с липсващи части. Но определено е същото.
— Сигурна ли си?
— Бих го познала където и да го видя.
Бен огледа рояла. Очите му обходиха полираната повърхност, седефените инкрустации, лъснатите клавиши от абанос и слонова кост. Над клавиатурата със златни букви беше изписано името на производителя: Йозеф Бьом, Виена. Имаше три изкусно резбовани крака — два отпред и един под опашката. Беше дълъг около три и половина метра, солиден и тежък на вид.
— Я ми припомни — каза той — кой от краката беше кух?
Лай захапа пръст и се замисли.
— Със сигурност беше един от предните.
— Левият или десният?
— Десният, мисля… Не, левият!
Бен се наведе напред над ограничителното въже, но не може да се приближи достатъчно, за да разгледа подробно рояла. Озърна се. Освен тях двамата не се виждаше никой. От съседната зала се чуваха стъпките на стария пазач.
— Десният е — каза тя. — Определено е десният преден крак.
— Не ми звучиш много убедено.
— Напротив, убедена съм.
Малкото оченце на охранителната камера го наблюдаваше неотлъчно от скобата високо горе под тавана. Бен се отдръпна от постамента с рояла и направи небрежно няколко крачки встрани, докато попадна в сляпото петно на камерата — покрай стената, точно под нея. Вдигна глава и погледна нагоре. После се върна при рояла и спокойно прекрачи ограничителното въже.
— Тази камера не върши за пет пари работа — каза усмихнато той. — Стара е почти колкото експонатите, а и половината от жиците й отзад са прекъснати.
— Типично по италиански — отвърна тя.
— Не задълбавай, моля те.
Бен коленичи до рояла и огледа отблизо предния десен крак. Инструментът беше безупречно реставриран и се намираше в такова превъзходно състояние, че никой не би могъл да му даде истинската възраст от близо двеста години. Отначало Бен не виждаше нищо; после очите му различиха малка пукнатина в лака на три четвърти от височината на крака, от вътрешната страна. Драсна я с нокът. От нея се отчупиха микроскопични частици лак, разкривайки тънък като косъм прорез. Бен подраска още малко. Прорезът минаваше напречно през крака, като едва се виждаше с просто око. Дали някой не бе пипал инструмента след последната му реставрация? Дали този някой не бе свалил кухия крак, поставил нещо вътре и върнал крака на мястото му, след което бе замазал прореза с безцветен лак?
Имаше само един начин да се разбере.
32
Белгия
Същия ден
Цяла сутрин Филип Арагон бе чел политически доклади и подписвал писма на бюрото в кабинета си, в резултат от което купчината книжа пред него бе станала две педи дебела. Той обичаше да работи вкъщи и го правеше при всяка възможност. Беше проектирал и построил сам къщата си още навремето, когато се занимаваше с архитектура. Домът на семейство Арагон в близост до Брюксел беше простичък и скромен, поне по мерките на баща му милиардера, и нямаше нищо общо с приказното шато, в което Филип бе прекарал детството си. Но на него отдавна му бе дошло до гуша от разкош. Разкошът се купуваше с пари. За него той нямаше значение.
Докато работеше, погледът му пробягваше от време на време по рамкираните снимки на бюрото му. Имаше цяла колекция, подредени плътно една до друга. Снимки на родителите му, на съпругата му Колет. Венсан — синът, яхнал велосипеда, който му бе подарил за десетия рожден ден. Делфин — красивата четиригодишна дъщеричка, седнала на люлката си с лъчезарна усмивка. И Роже. Бедният стар Роже…
Изведнъж тъга изпълни душата му. Той остави писалката и вдигна от бюрото рамкираната снимка, от която неговият стар приятел и ментор го гледаше с топлите си очи. Все още му беше трудно да приеме случилото се. Да го разбере и осмисли.
В света на голямата политика човекът от снимката бе известен като Роже Базен — бивш политик и високо уважаван държавник от Френска Швейцария. Но за Филип, който го бе познавал отблизо през целия си съзнателен живот, той беше чичо Роже. На толкова много неща го бе научил, макар че с времето политическите им възгледи бяха започнали да се разминават изцяло. Чичо Роже не приемаше леко социалистическите и екологичните залитания на своето протеже и двамата бяха прекарали много безсънни нощи в политически дебати над бутилка коняк. Колкото повече време минаваше, толкова по-непримирими ставаха позициите им, но тези интелектуални боксови мачове с далеч по-опитния и мъдър държавник се бяха оказали безценни за подготовката на младия политик, формирайки и изостряйки интелекта му за бъдещи битки в реалния свят. Филип винаги бе смятал Роже Базен за неизменна част от устоите на собствения си живот, за нещо вечно и неразрушимо, подобно на вековния дъб, който виждаше всеки ден от прозореца на кабинета си.