Болката от загубата не намаляваше. А още повече го болеше при мисълта, че може би самият Роже е бил замесен в случилото се през онази нощ.
Събитията от предната зима си оставаха все така ярко отпечатани в съзнанието на Филип Арагон. Той си спомняше хижата в Кортина д’Ампецо, сякаш бе вчера.
Беше един от онези редки моменти в бурната му политическа кариера, когато бе успял да отдели цели шест дни, за да избяга далеч от света, само с Колет и децата. Стана му приятно, като видя с каква радост синът му и дъщеря му очакваха събитието. Бе намислил да ги учи да карат ски. Но най-много от всичко го радваше възможността да остане насаме с Колет — така както едно време, преди да го завърти мелницата.
Старинната хижа от деветнайсети век, сякаш излязла от приказките, бе идеална за целта. Далеч от всичко, пълна тишина, наоколо само планини, гора и чист въздух.
На втория ден бе звъннал личният му мобилен телефон. Малко хора имаха този номер — само Колет, секретарят му и най-близките приятели.
Беше Роже Базен. Отдавна не му се бе обаждал. Гласът му звучеше някак особено, леко фъфлеше, сякаш бе пил. Това само по себе си беше необичайно за него, но имаше и нещо друго, още по-странно. Някаква нотка на страх, която Филип долови мигновено. Някаква затормозеност, каквато никога преди не бе усещал у него.
— Къде си, Филип?
— На почивка съм, не помниш ли?
— Да, но къде точно се намираш сега? В този момент?
Филип се намръщи, леко объркан.
— В хижата. Тъкмо се каним да вечеряме. Какво има, Роже?
Пауза, сякаш другият се колебаеше дали да продължи. Тежко, измъчено дишане.
После:
— Махай се бързо оттам.
— Какво?!
— Махайте се оттам, всички. Веднага. Бягайте по-далеч!
Няколко безкрайни мига Филип гледаше втренчено замлъкналия телефон. После се обърна да потърси семейството си.
В съседната стая Колет отваряше бутилка вино за вечерята и се смееше на нещо, което Делфин бе казала.
Той се поколеба няколко секунди. Всичко изглеждаше абсурдно, налудничаво. Но все пак се затича към нея и я сграбчи за раменете. Бутилката с вино се пръсна на пода. Извика на Венсан да дойде веднага при тях, грабна момиченцето под мишница и всички побягнаха навън, в градината, докато Колет го питаше трескаво какво става, КАКВО СТАВА?!
Бягаха през двора на имението като обезумели. В края на градината, потънала в дълбок сняг, достигнаха до борова горичка и се обърнаха, за да погледнат къщата. По изражението на баща си децата разбираха, че това не е игра. Колет беше изпаднала в истерия и само повтаряше: Ама какво става, да не си се побъркал?
Докато стоеше отвън на студа, стиснал в ръка мобилния си телефон, Филип си помисли, че наистина се побърква. Или той, или Роже. Или пък някой си правеше с тях тъпа, безвкусна, безразсъдна шега. Във всеки случай това не беше в стила на Роже Базен.
— Умирам от студ — обади се Колет. — А децата…
Филип наду бузи и изпусна шумно въздух, бесен на самия себе си.
— Май наистина съм почнал да се побърквам — каза той. — Колет, обувките ти…
Велурените й мокасини бяха подгизнали, по глезените й лепнеше мокър сняг.
— Какво си помисли, че става? — попита ядосано тя.
— Не знам — въздъхна той. — Господи, може би стресът си казва думата. Много съжалявам. Постъпих глупаво. Да се връщаме.
— Тати е луд! — извика Венсан. — Тати е луд!
Делфин заплака и Колет я вдигна на ръце, като хвърляше гневни погледи към съпруга си.
Арагон стисна извинително ръката й. Четиримата тръгнаха обратно към къщата.