Един тон метал и дърво се сгромоляса с грохот върху кухия постамент. Разхвърчаха се трески. Могъщ акорд се изтръгна от всички струни на поваления роял и изпълни сградата.
Джермана вече сериозно се изплаши. В сградата имаше крадци. Тя се смъкна до най-долното стъпало и затътрузи крака към дамската тоалетна. Скри се в една от кабинките и залости вратата. Сърцето й блъскаше в гърдите, въздухът излизаше на дрезгави спазми от гърлото. В джоба на престилката си напипа мобилния телефон. Точно така. Позвъни в полицията!
Лай стоеше със зяпнала уста до съсипания роял. Трудът на баща й, стотиците часове, отишли за реставриране на скъпоценния инструмент — с един удар всичко това замина по дяволите. Част от музикалното наследство бе загубена. Това беше ужасно; усещаше, че й се гади.
Струните още вибрираха, когато Бен вдигна прекършения крак. Дано поне да си струваше. Отчупи стърчащите от края трески.
— Тук няма нищо — съобщи той. Вдигна триона и припряно закълца дървото. Острието се отплесна от една треска и се заби в ръката му. Потече кръв, но Бен сякаш не я забеляза, и настървено продължи да реже с триона. Лай бе застанала до рамото му и гледаше с разширени от ужас очи какво върши.
Бен издуха стърготините, обърса с длан кръвта от дървото.
— Кракът е плътен — каза накрая той. — Няма кухина.
Джермана заля с порой от думи дежурния в полицията. В музея „Висконти“ има крадци. Изпращаме веднага екип, отвърна гласът отсреща. Когато чу това, по лицето й се изписа облекчение.
Бен изгледа гневно Лай.
— Ти ми каза, че си сигурна!
— Ами, аз… може да е бил левият…
— Ах, неговата мамица! — изруга той, скочи на крака и погледна часовника си.
— Много съжалявам — прошепна тя.
— Ти чакай някой да ни спипа, пък тогава съжалявай! — сряза я той, после грабна отново металния кол и го вдигна над главата си.
Съсипаният инструмент лежеше върху постамента си като изхвърлен на брега кит; здравият му преден крак стърчеше под ъгъл встрани. Бен стовари с всички сили металния кол върху него. За пореден път зловещ трясък изпълни смълчаната сграда. Лай запуши ушите си с длани.
Бен се отдръпна. Кракът се бе отчупил още с първия удар. Той пусна кола, който издрънча върху дървения под, и вдигна крака.
Беше кух отвътре. Сърцето му подскочи. Бръкна с два пръста в гладката кухина и напипа нещо.
Беше навита на руло хартия. Бен обърна крака с отвора надолу и я изтърси на пода. Свитъкът беше стар и пожълтял от времето, по средата стегнат с панделка. Отскочи от пода и се претърколи сред останките от разбития роял.
Лай се наведе и бързо го вдигна. Разхлаби панделката и разгъна единичния лист хартия, като го държеше предпазливо за краищата, сякаш всеки момент можеше да се разпадне от допира й.
— Боже мой, това е писмото! — възкликна тя, като го гледаше с невярващи очи. Мастилото беше избледняло от годините, но почеркът и подписът нямаше как да бъдат сбъркани.
Тя държеше в ръка безценното наследство от баща си. Писмото на Моцарт.
Като чу сирените, Джермана Бианки се престраши да излезе от тоалетната и отиде до главния вход, за да отвори на полицията. Дърдорейки несвързано и сочейки с пръст, тя ги поведе към залата с пианата, където допреди малко били крадците. Цяла банда били, обясни тя, въоръжени и жестоки. По една случайност останала жива!
Завиха зад ъгъла. Залата с пианата беше празна. Като видяха разбития роял, всички зяпнаха. Кой би могъл да стори такова нещо?! Такъв безсмислен вандализъм…
По това време крадците вече бяха далеч и старият им фиат бе потънал в бурното море на миланския трафик.
34
Бен караше с бясна скорост по магистралата, за да се отдалечат колкото се може по-бързо от Милано, като на всеки няколко минути поглеждаше в огледалата. Никой не ги следваше. Вече два часа лапавица засипваше предното стъкло на фиата, докато се приближаваха през планините към австрийската граница. На седалката до него Лай се беше надвесила замислено над писмото. Покрай тях прелитаха табели на мотели и бензиностанции.
Крайпътното заведение беше полупразно. Взеха си две кафета и отидоха на масата в ъгъла, която беше най-отдалечена от останалите посетители и най-близо до аварийния изход. Бен седна с лице към помещението, като не изпускаше от очи входната врата.