— Но нали сега живеем в модерна, демократична Европа! За такива репресивни структури отдавна няма място!
— Знам, Лай, че не си наивница. Новият обществен ред е надстроен върху стария. Нищо не се е променило.
— А аз си мислех, че само Арно вярва в теории за световни конспирации…
— Може да е бил прав — каза Бен.
— Сериозно ли говориш?
Той кимна замислено.
— Не съм ти разправял много за нещата, които вършех, докато бях в Специалните части. Обикновено не говоря за това. Не искам да говоря. Но в живота се случват толкова много неща, за които обикновените хора не желаят и да чуят. За нищо на света. Ние сме водили цели войни, които не се споменават и никога няма да се споменат в учебниците по история. Тези войни не са се водили на бойно поле и са включвали операции, които понякога и ние не сме разбирали изцяло. Изпълнявали сме заповеди, без да имаме представа какво изобщо вършим. Просто ни посочваха обекта и ни спускаха заданието. Разрушавали сме цели селища, без дори да знаем как се казват. Бяхме пионки в голямата игра. Глупаци. Оливър го бе разбрал отдавна, но аз нямах мозък в главата си, за да го послушам. А пък онези, които местеха фигурите по дъската, големите играчи, владеещи света, за тях ти дори не си и чувала. Едва ли някой знае кои са.
— И така, с кого си имаме работа в случая?
Бен сви рамене.
— Кой знае? С хора, дълбоко внедрени в структурите на държавната власт, прикрити зад много и всякакви паравани. Хора с връзки. Хора, които могат да те спипат навсякъде, стига да си подадеш носа навън, да използваш паспорта си, да платиш с кредитна карта или да позвъниш в полицията. Работата е много дълбока. Ето защо трябва да стъпваме внимателно, ако искаме да излезем живи от тази история. И да правим каквото кажа аз.
Настана дълга пауза.
— Е, добре — каза накрая Лай. — Откъде започваме?
35
Виена
По-късно същата вечер
Примигвайки, Маркус Кински се надигна на лакти в леглото си. Пронизителният звук, подразнил ухото му, идваше от мобилния му телефон. Той стъпи с боси крака на пода. Часовникът на нощното му шкафче светеше с едри червени цифри: 1:09 часа. Грабна телефона. Клара ли му се обаждаше в този късен час? Но как? Той се бе погрижил да й отнеме телефона. Усети, че го обзема паника. Какво ли се бе случило?
Не беше Клара. Женският глас в слушалката му се представи като Лай Луелин. Кински се заслуша в думите й, напълно разсънен.
— Къде можем да се срещнем? — попита накрая той.
Лай закри с длан слушалката и погледна въпросително Бен.
Вече бяха говорили по въпроса. Тя предлагаше да се срещнат на публично място някъде в центъра на Виена, сред безопасността на тълпите. Като идея не звучеше зле, но Бен искаше най-напред да изпита Кински. Най-добрият начин бе да изберат за среща такова място, което да предлага добри възможности при засада. Бен й кимна и тя даде на Кински отговора, за който се бяха разбрали.
— Елате при езерото — каза тя в слушалката.
Кински дори не я попита кое езеро има предвид.
— Добре. Кога?
— Утре в девет сутринта.
Той пристигна при езерото в девет без петнайсет. Мерцедесът отби от шосето; гумите заскърцаха по тънкия замръзнал сняг и тежката кола пое надолу към брега, леко занасяйки настрани въпреки включеното двойно предаване. Кински слезе, погледна часовника си и тръгна да се разтъпче по брега. Минаха няколко минути. От устата му излизаше пара; той пляскаше с длани, за да се стопли. В джоба на шубата си носеше термос с горещо черно кафе; надигна го и отпи няколко големи глътки. Зимата се очертаваше мразовита, по-студена от предишната, и езерото беше покрито с плътна ледена кора.
В далечината се чу двигател на кола. Кински наостри уши. Закри с длан очите си срещу ниското слънце. През редките борове се виждаха части от пътя, който заобикаляше езерото по отсрещния бряг, на около триста метра от мястото, където беше застанал. По пътя се движеше малка яркожълта кола. Той се загледа в нея. Колата отмина. Отново погледна часовника си. Отдавна минаваше девет. Къде ли беше тя?