Кински изгледа клипа, без да отрони дума. Към края челото му се бе смръщило, но той не отдели очи от екрана дори когато езикът на жертвата бе изтръгнат, а коремът разпран. Лай бе отишла до прозореца и съсредоточено наблюдаваше преминаващите коли.
Когато всичко свърши, Кински се облегна назад и изпусна въздуха от дробовете си.
— И вие смятате, че това се е случило тук, във Виена?
— Виж датата и часа — отвърна Бен. — Филмът е заснет малко преди смъртта на Оливър. Трябва да е било някъде наоколо. Прилича на голямо старо имение, а част от него е превърната в нещо като крипта.
— Лицето на жертвата ми изглежда познато — промърмори Кински сякаш на себе си. — Виждал съм го някъде, но не се сещам къде.
— А този на преден план, с ухото?
Кински кимна.
— От това, което ми разправи Клара, може да е похитителят.
— Още един въпрос — каза Бен. — Адлер говори ли ти нещо?
— Много разпространено име. Какво имаш предвид?
— Всъщност не знам. Няма значение.
— Нещо друго има ли на диска? — попита Кински.
— Само някакви снимки.
— Я да ги видя!
Бен затвори файла с видеоклипа и зареди снимките. При вида на всяка Кински поклащаше глава, докато изведнъж каза:
— Един момент! Спри, върни малко. Май видях нещо.
На екрана се появи Оливър, който изпълняваше дует за пиано на някакво празненство. Едрият детектив присви очи. Месестият му показалец посочи втория пианист, седнал до Оливър.
— Познавам го — обяви той. — Казва се Фред Майер.
Кински го бе виждал само веднъж — като труп, увиснал на въже. Но беше същият човек, нямаше съмнение.
— Разкажи ми — подкани го Бен.
— Майер беше студент по музика — отвърна Кински. — Не знаех, че е бил приятел на Оливър.
— Може ли да говорим с него? — попита Бен.
— Зависи — каза Кински. — Ако си падате по окултизма…
— Мъртъв? — попита Бен.
Кински кимна.
— Но не това е най-интересното. Датата на смъртта му е девети януари.
— Като на Оливър — прошепна Лай и се отпусна тежко на един стол.
Кински видя болката в очите й, но продължи да разказва. Тя трябваше да знае всичко.
— Да допуснем, че е било самоубийство — каза той. — Макар че аз лично никога не съм го вярвал. Нещата не се връзваха, всичко беше много подозрително.
— В какъв смисъл подозрително? — попита Бен.
— Виждал съм много самоубийства — каза Кински. — Винаги има причина, за да посегнеш на живота си. А при Фред Майер нямаше, поне аз не я видях. Имаше толкова много неща, заради които да живее. Освен това не обичам съвпаденията. Двама музиканти умират в една и съща вечер, практически по едно и също време, на няколко километра един от друг. Единият загива при озадачаващ нещастен случай, другият се самоубива без каквато и да е видима причина. Не е ли повече от странно?
— А сега се оказва, че Оливър и младежът са се познавали — добави Бен.
Кински кимна.
— Което прави историята още по-подозрителна. Има и друга връзка. Майер е имал билети за опера. — Той кимна към Лай. — За премиерата на „Макбет“ през януари тук, във Виена.
— Едно мое планирано участие, което отмених — каза тя. — Тъкмо се канех да дойда за репетициите, когато чух за смъртта на Оливър.
— Билетите бяха за ложа — продължи Кински. — Струваха цяло състояние, много повече, отколкото би могъл да си позволи един студент. Проверих изрично. Майер едва е свързвал двата края и билети за ложа в операта въобще не са били по джоба му. Нито пък семейството му е разполагало с излишни пари. Едва ли някой му ги е подарил. Така че въпросът е: откъде ги е взел?
— Оливър лесно е можел да се сдобие с тях — каза Лай. — Той имаше право на безплатни билети за всичките ми представления. Няма никаква мистерия.
— Ако Оливър е умрял, защото е знаел нещо — каза Бен, — защо е трябвало да умре и Майер?
— Може двамата едновременно да са видели убийството — подхвърли Лай.
Бен поклати глава.
— Нямам съмнение, че клипът е заснет от един човек. Оливър е бил сам в имението. Ако бяха двама, щяхме да ги чуем да разговарят. А и Майер щеше да попадне в кадър, докато Оливър е бягал по коридорите.