— Ето, това е!
Когато пристигнаха, старият манастир тънеше в мрак. Фаровете на мерцедеса опипаха грапавите каменни стени, докато през сводестия вход се озоваха в квадратен вътрешен двор. Манастирският комплекс се състоеше от множество сгради, привидно безразборно разхвърляни наоколо, които изглеждаха така, сякаш бяха изникнали от само себе си преди столетия и се бяха консервирали в първоначалния си вид. Главният вход представляваше масивна дъбова врата, обкована с метални гвоздеи с огромни глави, почерняла от времето и отстрани обрасла бръшлян.
Още щом колата спря в двора, от един сводест прозорец наблизо бликна сноп светлина. Вратата се открехна със скърцане и малката Клара Кински изприпка навън, подскачайки в снега. Зад нея се появи едра фигура на жена в расо с газен фенер в ръка. Изглеждаше над седемдесет, но ходеше изправена и с твърда стъпка.
Кински загаси двигателя, тримата слязоха и докато Лай и Бен се протягаха след дългия път, Клара се хвърли радостно в прегръдките на баща си. След миг от вратата изхвръкна и ротвайлерът Макс, заподскача около господаря си и заблиза радостно ръцете му.
Монахинята с фенера се приближи към тях, Кински топло я поздрави и й представи спътниците си. После каза:
— А това е моята стара приятелка майка Хилдегард.
Игуменката ги поздрави с „добре дошли“ и ги поведе напред, осветявайки пътя с фенера си. Бен и Лай я последваха, след тях Кински, хванал за ръка Клара, докато Макс подтичваше възбудено най-отзад. Минаха през притъмнялата колонада на двора и през още една сводеста порта влязоха в друго заградено пространство. От яслите наблизо се чу тихо мучене на крава и Бен подуши в студения нощен въздух позната миризма на сено и тор. Зад манастирските сгради имаше малка ферма с каменни обори, плевници и ясли за животни. Майка Хилдегард ги преведе през една портичка към скромна къщичка.
— Ти ще отседнеш тук, дете мое — обърна се тя към Лай.
Лай й благодари и попита:
— А сигурна ли сте, че няма проблем да остана известно време?
— Тук дълги години живееше пазачът Карл. — Майка Хилдегард се усмихна. — Но вече е много възрастен и го настаниха в старчески дом в Блед. Къщичката му от доста време не се ползва, вероятно така ще е и за в бъдеще. Простичкият живот, който водим, не е привлекателен за младите.
— Само да не се натрапвам… — каза Лай.
Монахинята положи ръка на рамото й.
— Всеки приятел на Маркус е добре дошъл при нас — отвърна тя. Въведе ги в къщичката. Вътре беше топло и уютно, в печката припукваше горящ пън. — Запалила съм огъня, но утре сутрин мъжете ще трябва да нацепят дърва. — Тя посочи килерчето встрани от вестибюла. — Вътре има гумени ботуши и шуби, да ви пазят от студа.
Върху печката къкреше чугунена тенджера, от която се разнасяше примамливо ухание на овнешка яхния; върху простата дървена маса бяха поставени керамични чинии и чаши.
Възрастната монахиня ги наблюдаваше внимателно. Усещаше, че са изпаднали в беда, но не задаваше въпроси.
— А сега ви оставям. Клара, можеш да постоиш при тях най-много час, после се прибираш и право в леглото.
Възрастните бяха уморени, та по време на вечерята най-много говореше Клара. Подаваха си тенджерата през масата, докато й видяха дъното. Бен изпи цяла бутилка от домашното бъзово вино на монахините. После Клара взе един фенер и се затича към сградата, където беше стаята й. Макс остана при Кински, явно не искаше да се отделя от господаря си.
— Нали нямаш нищо против кучето да преспи при нас в таванската стаичка, Бен? — попита Кински.
Бен огледа грамадния, потръпващ от вълнение пес.
— Стига да не легне в кревата ми — отвърна той.
— Е, аз бях дотук — каза Кински и се прозина. Стана и се заизкачва по дървената стълба, следван неотлъчно от Макс.
Бен и Лай останаха сами.
— Разхожда ми се — каза Лай. — Не искаш ли да дойдеш с мен? — Двамата откриха в килера ботуши, които им станаха, и излязоха навън в нощта.
Лунната светлина се отразяваше в нападалия сняг и беше светло почти като ден. Цареше пълна тишина, а гледката на околните планини спираше дъха. Лай се почувства така спокойна, както не помнеше да е била от много дни.