— Хм, знам ли! — каза той. — Във всеки случай нашият снежен човек остана жив, засега. — Изстрелът бе отнесъл само част от главата му, от едната страна. Бен огледа пушката и се намръщи. — Бие малко вдясно. Сигурно цевта е леко изместена.
— Дай и на мен да опитам — каза Лай. — Изглежда забавно.
— Аз пък си рекох, че само незрели мъже обичат такива играчки — каза той, като й подаде пушката.
— Незрели жени също — отвърна тя. — Я ми покажи как става!
— Ето така. — Той й обясни как да прегъне пушката и да изхвърли изстреляната гилза от все още димящата цев. Лай зареди нов патрон и той постави ръцете й на правилните места, като внимаваше прикладът да приляга плътно към рамото й.
— Много ли рита? — попита тя.
— Не особено. Хайде, давай! — Той се отдръпна крачка назад.
Тя запъна чукчето, прицели се и след кратко колебание дръпна спусъка. Главата на снежния човек се пръсна като торба с пудра захар.
— Добър изстрел — похвали я Бен.
— Уцелих гооо! — извика Лай, после се извърна към него, захвърли пушката в снега и го прегърна. Стана толкова спонтанно, че отначало самата тя сякаш не разбра какво е направила.
Изненадан, Бен загуби равновесие и двамата се претърколиха в снега. Лай се смееше с цяло гърло. За миг се пренесоха в миналото, преди петнайсетина години. Тя отметна с ръка косата от лицето си. Бузите й бяха поруменели, по миглите й имаше полепнали снежинки.
Изведнъж двамата замръзнаха на място и се спогледаха.
— Ама какво правим ние? — попита тихо тя.
— Не съм сигурен — отвърна той, после вдигна ръка и я погали по лицето.
Главите им бавно се приближиха една към друга, устните им се докоснаха. Отначало целувките им бяха несигурни и припрени, после той обгърна с ръка рамото й и я притегли към себе си. Двамата останаха дълго време прегърнати. Тя прокара пръсти през косата му и притисна устни към неговите. За миг всичко останало престана да съществува, сякаш никога не се бяха разделяли.
Изведнъж Лай се отскубна от прегръдките му и бързешком се изправи на крака. Бен стана след нея. Отупаха снега от дрехите си.
— Това не бива да се случва, Бен — каза тя. — Не бива да се връщаме назад, и ти го знаеш.
Няколко мига постояха неловко един до друг, без да продумат. Бен се гневеше на себе си. Старата двуцевка се въргаляше наблизо в снега; той се пресегна, вдигна я и я избърса. После докосна Лай по ръката.
— Хайде, време е да се прибираме.
Споменът за тази открадната целувка не ги остави на мира през целия ден. И двамата бяха напрегнати, не знаеха какво да си кажат. Бяха преминали една невидима граница и бяха затънали в несигурната почва от другата й страна. Не можеха нито да се върнат назад, нито да продължат напред. И за всичко Бен винеше себе си. Постъпил бе непрофесионално. Недисциплинирано. Глупаво.
За да не мисли за това, той прекара голяма част от деня навън с Клара и Макс. Едрият пес беше много умен и Бен го научи да седи мирно, докато Клара се криеше някъде наблизо. Ако беше само с няколко години по-млад, от Макс щеше да излезе превъзходно военно куче. Научи значението на командата „Чакай!“ от три опита. Сядаше на хълбоци и чакаше, застанал нащрек, треперещ от нетърпение, без да изпуска нито една подробност от окръжаващата го среда. Бен изчакваше по минута, две, три — всеки път все по-дълго, за да тренира концентрацията на кучето. След това тихо му казваше: „Търси Клара!“, Макс хукваше през снега и безпогрешно я откриваше, където и да се бе скрила. Тази игра му харесваше поне колкото на Бен и на момиченцето и тримата се забавляваха от сърце.
Свечери се. Бен закопчаваше ремъците на чантата си, когато усети зад себе си нечие присъствие. Извърна се рязко. Беше Лай. Усмихваше се, но в очите й блестяха сълзи.
— Пази се — каза тя. После обви ръце около шията му и го притегли към себе си. Притисна бузата си към неговата и затвори очи.
Бен посегна да я погали по косата, но вместо това я потупа по рамото.
— Е, ще се видим скоро — каза той.
— Гледай да е по-скоро — отвърна тя.
Кински подкара обратно по заснежените пътища. На Бен му беше приятно, че не се налага през цялото време да поддържа разговор. Военните и полицаите имат нещо общо помежду си — и на едните, и на другите често им се налага да чакат търпеливо с часове нещо да се случи, поради което знаят цената на мълчанието. Атмосферата в колата беше дружелюбна, макар че цял час двамата почти не си бяха продумали. Бен издишваше цигарен дим през открехнатия прозорец, потънал в мислите си. Плоската бутилка с уиски кротуваше недокосната във вътрешния му джоб.