Бен почука на вратата. Отвътре излая куче. Той изчака малко и пак почука. Зад релефното стъкло на вътрешната врата се очерта човешка фигура. Вратата се отвори, във вестибюла излезе мъж, отключи външната врата и застана в рамката й. Беше едър и набит, със замъглен поглед, подпухнало лице и сплъстена посивяла коса. Откъм вестибюла зад него лъхна спарена миризма на готвено и мокра кучешка козина.
— Хер Майер?
— Ja? Кой сте вие? — Майер го изгледа втренчено, подозрително.
Бен му показа полицейската значка, която бе задигнал от джоба на Кински, като закриваше половината с палец, та да се чете единствено думата POLIZEI. След това я прибра в джоба, като през цялото време си придаваше максимално делови и строг вид.
— Детектив Гюнтер Фишбаум.
Майер бавно кимна. После присви очи.
— Вие не сте австриец.
— Живял съм известно време в чужбина — каза Бен.
— За какво става въпрос?
— За вашия син.
— Фред е мъртъв — каза навъсено Майер.
— Знам това — отвърна Бен. — Моите съболезнования. Бих желал да ви задам един-два въпроса.
— Фред от близо година не е между живите. Самоуби се. Какво още искате да знаете?
— Няма да ви отнемам много време. Може ли да вляза?
Майер не отговори. Някъде назад по коридора се отвори врата. Зад него се появи мършава жена. Изглеждаше разтревожена.
— Was ist los?
— Polizei — отвърна Майер през рамо.
— Може ли да вляза? — повтори Бен.
— Това углавно разследване ли е? — попита Майер. — Да не би синът ми да е извършил престъпление?
— Не, не е — отвърна Бен.
— В такъв случай не съм длъжен да ви пускам вътре.
— Не сте, наистина. Но ще ви бъда благодарен, ако го направите.
— Никакви въпроси повече! — извика жената. — Не ви ли се струва, че достатъчно сме изстрадали?
— Вървете си — каза тихо Майер. — Не желаем повече да говорим за Фред. Нашият син е мъртъв. Оставете ни на мира.
Бен кимна.
— Разбирам. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Той се обърна да си ходи. Дъждът шибаше безмилостно; Бен усети по скалпа си ледени струйки вода.
Билетите. Двата билета за опера. Единият е бил за Фред. За кого ли обаче е бил другият? За Оливър? Не, не звучеше логично. Защо е трябвало Оливър да му дава и двата билета? Могъл е да му даде само единия, а другия да задържи у себе си. Пък и да ходи на опера с мъж не беше в стила на Оливър. Той никъде не се появяваше без момиче, обикновено някоя красавица. Може би и за Фред би било необичайно да излезе с мъж. За кого е бил вторият билет?
Бен се спря на най-ниското стъпало. Обърна се към входната врата. Майер я бе притворил и го наблюдаваше предпазливо през процепа.
— Само един въпрос, ако обичате — каза Бен. — Един въпрос, и ви оставям на мира. Може ли?
Майер открехна вратата с още два пръста.
— Какво искате?
— Фред е имал приятелка, нали?
— Е, и какво? — попита в отговор Майер. — И тя ли е в беда?
Без се замисли за миг, после каза:
— Не е изключено, освен ако не й помогна.
Беше последният му шанс. Ако сега Майер му захлопнеше вратата, нямаше повече към кого да се обърне. И това го тревожеше.
Майер го гледаше втренчено. Известно време и двамата мълчаха. Бен чакаше. По врата му се стичаше леден дъжд.
— Напоследък не сме се чували — каза накрая Майер.
— А къде мога да я открия?
Той взе такси до посочения адрес. Бутна вратата и влезе. Интернет кафето беше почти празно. Върху продълговатия бар от неръждаема стомана имаше касов апарат и гъргореща кафемашина. В редички зад стъклената витрина бяха наредени пасти и понички. Заведението беше чисто и подредено. На стените имаше филмови постери в рамки: „Бандата на Оушън“, „Ултиматумът на Борн“, „Лабиринт“ и „Низвергнатите“. Бен се усмихна. В дъното на стаята две-три деца пишеха нещо на компютър, събрали глави, и се заливаха от кикот. Свиреше тиха музика, колкото за фон — някакъв модерен класически минимализъм.
Зад бара седеше млада жена и четеше книга. Когато Бен се приближи към нея, тя свали книгата и го изгледа. Беше двайсетинагодишна, леко пълничка и приятна на вид. Рижата й коса беше прибрана под бяла шапчица. Тя се усмихна и заговори на бърз, насечен немски.