Беше й някак странно да си помисли, че хората от отминали времена е трябвало да ползват подобна вещ непрекъснато. Тя започна да набира цифрите една след друга: 1-2-3-4-5 и после проследяваше шайбата, която с бръмчене се връщаше все по-далеч назад по окръжността.
Изведнъж й хрумна една идея. Прииска й се да поговори с Хелга, да й разправи за новата си приятелка Лай, знаменитата певица, която имаше записани дискове и се появяваше по телевизията. Огледа се. Откъм параклиса чу пеене на хор. Щеше да звънне само за малко, никой нямаше да й се скара за това.
Тя вдигна тежката слушалка, спомни си кода за Австрия и набра номера. Щом чу гласа на приятелката си, личицето й се озари.
— Хелга, аз съм! — каза тя.
Лай отпиваше от кафето си и наблюдаваше буйния огън в камината. Бен бе отпътувал преди по-малко от осемнайсет часа. Когато тръгваше, си размениха едва няколко думи, но споменът за него не я напускаше. Имаше толкова много да му казва. Съзнаваше, че се е опитвала да се самозаблуди, внушавайки си, че не го обича повече. През последните дни се питаше дали всъщност не го е обичала с еднаква сила през цялото време. Беше се проявила пред него като пълна егоистка и за това съжаляваше най-много. Първа го бе целунала, а после го бе отблъснала. Не беше честно да си играе така с чувствата му.
Тя чу вратата на къщичката да се отваря и Клара застана на прага.
— Здрасти, може ли да вляза? — Детето влезе, без да дочака покана, покачи се на един стол и започна да клати крака.
— С какво се занимаваш днес, Клара?
— Ами… с туй-онуй. Майка Хилдегард ми беше дала да решавам задачи по математика. — Клара реши да не споменава петнайсетминутния си разговор с Хелга. — После помагах на сестра Агнес да нахрани прасенцата и да събере яйцата. Искам едно.
— Яйце ли?
— Не, прасенце. Но не мисля, че ще ми позволят да гледам прасе във Виена.
— Те не остават вечно мънички и сладки, да знаеш! Много скоро ще се озовеш до едно грамадно миризливо прасе в къщата си.
Клара се ухили.
— Че аз вече си имам едно — татко!
— Това са ужасни приказки, Клара — каза Лай, но неволно се засмя.
— Лай?
— Да?
— Може ли да разгледам медальона ти?
— Разбира се. — Лай вдигна ръце зад тила си, разкопча тънката верижка и подаде на детето златния медальон във форма на мида.
— Много е красив — каза Клара, като го повъртя в ръцете си и се вгледа в изящно гравираните инициали. Намери малката закопчалка от едната страна и я натисна; двете половинки на мидата се разтвориха от скритата пружинка. От вътрешната им страна, с лице един към друг, бяха залепени миниатюрни портретни снимки на трима души. — Кои са тези? — попита тя.
Лай се наведе напред и посочи с пръст.
— Тези двамата от тази страна са родителите ми — отвърна тя.
— Майка ти е много хубава — каза Клара. — А мъжът от другата страна прилича на теб.
Лай кимна.
— Това е брат ми Оливър.
— Къде живеят?
— На небето — отвърна Лай.
Клара разбра.
— И тримата ли?
— Да, и тримата. Само аз съм останала от цялото семейство.
— Моята майка също е на небето. Дали пък случайно не познава родителите и брат ти?
Лай се усмихна тъжно.
— Сигурна съм, че всички се познават добре там горе.
— А какво правят хората, като идат на небето?
— Играят си, забавляват се, доколкото знам.
— Не звучи толкова зле. Аз обичам да си играя.
— Искаш ли сега да си поиграем?
Клара закима възторжено.
— Хайде да идем отвън и да си поиграем на криеница с Макс както онзи ден!
Лай се радваше на възможността да се откъсне за малко от мрачните си мисли и да излезе от къщата. Тя нахлузи чифт ботуши, облече ватираното си яке и двете закрачиха през снега. Небето над главите им беше дълбоко и лазурно, а снегът по планинските склонове блестеше ослепително. Пресякоха стопанския двор и се насочиха към сградите на манастира. Макс лудееше около тях, като ги засипваше с леден прашец. От малкия каменен параклис Лай дочу хоровото пеене на монахините. Самото произведение й беше добре познато — това беше един от хоралите на Палестрина.