— Хайде, ти се скрий първа! — каза Клара. — Да видим дали Макс е запомнил играта.
Лай изтича зад ъгъла на близкия навес за дърва и приклекна в декоративните храсти. Чу как Клара преброи бавно до десет и после каза: „Макс, тичай да намериш Лай! Намери Лай!“. Макс реагира моментално и с няколко тромави скока дотича до нея. Облиза лицето й и тя го погали по огромната глава.
Върху нежната хармония на църковното песнопение постепенно се насложи ритмичният шум на хеликоптерни лопати. Лай погледна нагоре, закривайки очи с ръка от яркото слънце. Хеликоптерите бяха два, високо в небето, и сякаш бавно кръжаха над манастира.
— Сигурно някой се е загубил в планината — каза тя. Но когато хеликоптерите наближиха и пулсиращият звук от роторите им се усили, тя видя, че не приличат на машини на планинската спасителна служба. Бяха черни, без отличителни знаци. Какво ли търсеха?
Клара проследи за миг погледа й, после вдигна рамене.
— Както и да е, мой ред е да се скрия. Ти дръж Макси за нашийника и брой до двайсет.
Детето изтича нанякъде. Докато броеше, Лай не изпускаше от поглед двата черни хеликоптера. Осем, девет, десет, единайсет… Хеликоптерите кръжаха и слизаха бавно надолу, заглушавайки хора на монахините.
Бяха ужасяващо близо.
Лай потрепери. Случващото се не й харесваше. Четиринайсет, петнайсет, шестнайсет…
Стига толкова!
Тя спря да брои и се изправи на крака.
— Клара! Върни се!
Клара не я чу и продължи да тича напред. Кучето се дърпаше яростно, искаше Лай да го пусне. Хеликоптерите бяха слезли на трийсетина метра от земята и шумът беше оглушителен. Постепенно се скриха зад покривите на манастира. Кацаха.
Нещо не беше наред. Нещо се беше объркало фатално. Лай пусна нашийника и едрият пес се втурна през снега към мястото, където Клара току-що се бе скрила от погледите им зад една от сградите.
Клара продължаваше да тича и да си брои наум. Всеки момент Макс щеше да дотича при нея. Тя погледна през рамо да види дали не я настигаше.
После извика тихо от уплаха, защото се блъсна в твърд, неподвижен предмет и падна възнак на снега.
Над нея се беше надвесил висок непознат мъж и я гледаше втренчено. Очите му бяха студени и не се усмихваха.
41
Виена
По небето се носеха оловносиви облаци и духаше леден вятър. От една будка за вестници Бен си купи „Ди Пресе“. Наближаваше обяд, но той не беше гладен. Облегнал се бе на стената на една сграда срещу импозантната фасада на Бургтеатер, когато забеляза колата на Кински да отбива към тротоара. Полицаят спря само за миг, колкото Бен да се качи, после потегли рязко и отново се вля в движението.
— Това може би ти трябва — каза Бен, като хвърли полицейската значка в скута на Кински.
— Ах, ти, копеле мръсно! Къде ли не я търсих…
— Намери ли каквото ти казах?
Кински кимна.
— На задната седалка. В синята торба.
Бен се извърна и посегна към малката пътна чанта. В същия миг през задното стъкло забеляза черното ауди куатро, което ги следваше през три коли.
— Имаме опашка — каза той.
— Бива си те. Няма страшно, това са мои хора.
— Какво знаят за случая?
— Не повече, отколкото е нужно, дори по-малко — отвърна Кински.
Бен кимна. Вдигна чантата от задната седалка, прехвърли я на коленете си и разкопча ципа. Вътре имаше пет еднакви продълговати картонени кутии с размери десет на петнайсет сантиметра. Отгоре на всяка с едри златни букви беше отпечатана марката „ФЕДЕРАЛ“, а отстрани, с по-малки — „0,45-калиброви патрони за пистолет с централен възпламенител на заряда“. Той отвори една. Върху пластмасова подложка с 12-милиметрови дупки в десет реда по пет бяха подредени петдесет лъскави месингови патрона, общо двеста и петдесет за петте кутии. Бен се усмихна доволно.
— Чисти и непроследяеми, нали?
— Е, ти мен за какъв ме вземаш!
— Ще ми кажеш ли какво ти дължа?
— Остави. Не ми трябват парите ти. Пътуването с влака поне струваше ли си?
Бен бръкна в раницата си и извади празния колт. Натисна с палец копчето и освободи пълнителя, който изпадна на коленете му. Дръпна назад плъзгача и го заключи в отворено положение.