— А нещо за главоболие искаш ли?
— Предпочитам шнапс — каза уморено той и Ингрид се засмя.
— Толкова се радвам, че си добре, Бен! — възкликна тя. — За момент се уплаших, че съм те убила.
Бен допи уискито си, докато тя развърташе капачката на шнапса. Наля му малко от безцветната напитка и той предпазливо отпи. Беше поне два пъти по-силна от скоча.
— Не се безпокой — каза накрая той. — Не съм толкова лесен за убиване.
— Цигара? — попита тя и извади от джоба си смачкан пакет „Голоаз“ без филтър.
Бен си взе една и посегна за запалката си. Докато палеше първо нейната цигара, дългите й пръсти се обвиха за миг около ръката му. Той се облегна на дивана и притвори очи.
— Ти си рядка порода — отбеляза тя, като го наблюдаваше през облака от дим.
— В какъв смисъл?
С върха на цигарата си тя посочи чашата шнапс в ръката му.
— Вече не познавам много мъже, които пушат истински цигари и пият истински питиета. — Усмихна се и добави: — Горките, толкова се боят за здравето си. Лигльовци.
— Баба ми беше ирландка. През живота си сигурно е изпушила милион цигари.
— Милион?!
— По шейсет на ден, от петнайсетгодишна възраст, та чак до смъртта си. Смятай сама.
— Mein Gott! А от какво почина?
— На деветдесет и петия си рожден ден се напи, падна по стълбата и си счупи врата. — При спомена за бойката старица Бен се усмихна. — Умря щастлива, без да усети нищо.
— Ето това е! Явно трябва да пия и пуша повече — рече Ингрид, като постави ръка на коляното му. Дланта й беше топла. На Бен му се стори, че допирът продължи малко повече, отколкото беше необходимо. — Хей, обичаш ли музика? — Тя скочи и пристъпи към скрина, върху който бе поставена стереоуредба.
— Да имаш случайно нещо на Барток? — попита Бен.
Тя се изсмя.
— Дума да не става! Такава музика ме кара да си гриза ноктите. Прекалено е натоварваща за мен.
— Харесвам натоварващата музика.
— Наистина си странен мъж — каза тя. — Аз пък обичам джаз. Какво ще кажеш да пусна малко джаз?
— Имаш ли Дон Чери или Орнет Коулман?
— Ама ти наистина си падаш по натоварваща музика. — Тя прекара пръсти по редичката дискове и извади един. — Имам „Бичиз Бру“ на Майлс Дейвис. Вещерска смес.
— Майлс става. — Двамата поседяха известно време, заслушани в музиката, като отпиваха от шнапса и разговаряха тихо. Тя го попита по каква работа е във Виена и той отвърна, че е журналист на свободна практика. Това го подсети за Оливър.
Очите го смъдяха от умора и безсъние, на няколко пъти главата му клюмна встрани. Надяваше се огненият фюжън на Майлс Дейвис да го поободри, но явно не му действаше.
— Изглеждаш изтощен — каза тя. — Може би трябва да подремнеш малко.
— Може би — промърмори той.
— Полегни тук, на дивана — каза с усмивка тя.
Беше твърде уморен, за да й откаже. Тя спря музиката, постави възглавници под главата и краката му и донесе едно одеяло от спалнята. Той задряма.
Събуди се като че ли само след секунди. Ингрид седеше на ръба на дивана и го гледаше нежно. Бен се надигна на лакти, примигвайки.
— Колко време съм спал?
— Малко повече от час. Аз съм гладна — каза тя и стана. — А ти?
Бен се протегна, стана и я последва в кухнята. Беше малка и чиста.
— Не бива да се заседавам много тук — каза той. — Не искам да те притеснявам.
— Моля те, не ме притесняваш. Пък и самата аз имам нужда от компания. Освен това си ми полезен.
— Така ли? За какво?
— Упражнявам си английския.
— Та аз повечето време спя! Пък и английският ти си е наред.
— Обичаш ли вурст? — попита тя, като отвори хладилника. — Имам и печено пиле.
Тя извади две чинии от бюфета и подреди в тях парченца студено пиле, няколко колелца салам, филийки хляб и салата. Двамата седнаха на високите столчета пред бара и тя му наля чаша минерална вода. Докато се хранеше, Бен усети как силите му се възвръщат.
— Така и не те попитах с какво се занимаваш — подхвърли той.
Тя направи гримаса.
— Работя за една голяма фирма като секретарка.
— Не си ли харесваш работата?
— Ненавиждам я — каза натъртено тя. — Иска ми се да се махна оттам.