Но първата й мисъл, веднага щом осъзна какво се е случило, не беше това, че старият й учител Дейвид Дръмлин се бе разбил така ужасно пред собствените й очи; нито удивление пред възможността Дръмлин да е отдал живота си заради нея; нито дори това, че целият проект за Машината трябваше да започне отначало. Не. Ясна като камбана, първата й мисъл кънтеше: „Аз мога да тръгна, трябва да ме изпратят, няма друг, аз ще тръгна“.
Беше се усетила мигом. Но твърде късно. Бе ужасена от собственото си самолюбие, от жалкия егоизъм, в който се бе изобличила в такъв критичен момент. Това, че Дръмлин също беше способен на подобно падение, не можеше да я оправдае. Бе втрещена, че го е уловила в себе си, макар и само за миг — толкова… енергично, трескаво, планирайки бъдещите действия, забравила за всичко друго, освен за самата себе си. Това, за което най-много се презираше, бе абсолютната безскрупулност на собственото й его. То, нейното его, не търсеше извинения, не се измъкваше, само теглеше напред. Беше болно с амбиция. Знаеше, че, спуснало корени, разклонено в съзнанието й, нямаше да успее да го изкорени. Тя трябваше да работи търпеливо със своето его, да го вразуми, да го разсее, може би дори да го заплаши.
Когато на сцената се появиха следователите, тя се оказа некомуникативна.
— Боя се, че не мога да ви кажа много. Тримата вървяхме по платформата и изведнъж стана експлозията, и всичко наоколо полетя във въздуха. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Бих искала да мога.
Заяви ясно на колегите си, че не желае да говори за това и се покри в апартамента за толкова дълго, че започнаха да изпращат разузнавателни двойки да разберат какво става с нея. Опита се да си припомни всяка подробност около инцидента. Опита се да възстанови разговора им, преди да се качат на платформата, какво й бе говорил Дръмлин, когато го закара до Мисула, как изглеждаше Дръмлин, когато за пръв път се запозна с него, в началото на своята кариера като дипломант. Постепенно установи, че частица от съзнанието й е желаела Дръмлин да умре — още преди да се окажат съперници за американското място в Машината. Мразеше го, за това, че я бе унижавал пред останалите студенти в групата, за това, че се противопоставяше на проекта „Аргус“, за това, което бе изрекъл в мига, след като бе реконструиран филмът с Хитлер. Беше искала той да умре. И сега той беше мъртъв. По някаква логика — тя мигом осъзна, че е изкривена и фалшива — тя бе убедена, че е лично виновна за смъртта му.
Дали той щеше да стигне до тук, ако нея я нямаше? Разбира се, каза си тя. Някой друг щеше да открие Посланието и на Дръмлин пак щеше да му се наложи да излети. Така да се каже. Но ако примерно не беше го провокирала да се замеси толкова дълбоко в Проекта с Машината — може би заради собствената си разсеяност на учен? Стъпка по стъпка, Ели обмисляше възможностите. Ако се държаха противно, тя им отговаряше с твърдост; в това се криеше нещо. Замисли се за хора, за мъже, към които бе изпитвала възхита. Дръмлин. Валириън. Дер Хеер. Хадън… Джос. Джеси… Стотън?… Баща й.
— Доктор Ароуей?
Ели някак с благодарност се усети, че я измъкват от мислите, които я бяха погълнали. Беше стройна жена на средна възраст, в син костюм. Лицето й се стори някак познато. Платненият етикет върху пищната й гръд гласеше: „Х. Борк, Гьотеборг“.
— Доктор Ароуей, съжалявам за вашата… за нашата загуба. Дейвид ми е разказвал за вас.
Разбира се! Легендарната Хелга Борк, спътницата на Дръмлин в леководолазните гмуркания от всичките досадни диапрожекции пред студентите. Кой, учуди се тя за пръв път, бе правил всъщност тези снимки? Дали бяха канили фотограф, който да ги придружава в подводните им срещи?
— Той ми е разказвал за вашата близост.
Какво искаше да й каже тази жена? Да не би Дръмлин да бе инсинуирал за нея… Очите й се изпълниха със сълзи.
— Съжалявам, доктор Борк, но в момента не се чувствам много добре.
Сведе глава и забърза.
Имаше много хора, които искаше да види на погребението: Виджи, Архангелски, Гостридзе, Баруда, Ю, Ши, Деви. Също така Абонема Еда, чието име все по-често се споменаваше като петия член на екипажа — ако нациите проявяха разум, помисли си тя, и ако изобщо Машината се завършеше. Но издръжливостта й беше в окаяно състояние и тя не можеше да изтърпи дълги срещи. Преди всичко не можеше да се довери на себе си. Колко от думите й щяха да бъдат за доброто на проекта и колко от тях щяха да удовлетворят собствените й амбиции? Другите проявяваха симпатия и разбиране. В края на краищата, тя се бе оказала най-близо до Дръмлин, когато ербиевият щифт бе ударил и го бе превърнал в пихтия.