Хадън я бе поканил в дома си, далече от къщи, в неговата космическа вила. „Матусал“, така я беше нарекъл. Не биваше да казва на никого извън правителството за поканата, поради решимостта на Хадън да остане далеч от вниманието на обществото. Наистина почти никой не знаеше, че си е наел резиденция в орбита и се е оттеглил в небесата. Хората в правителството, до които се допита, се съгласиха да го посети. Мнението на дер Хеер беше: „Малко смяна на пейзажа ще ти се отрази добре“. Президентът определено беше „за“ и веднага се намери едно свободно място в излитащата скоро совалка, престарялата, но все още функционираща нормално „Интрепид“. Прехвърлянето на орбитална почивна станция обикновено ставаше с търговски превозвач. Много по-големият кораб за еднократен полет преминаваше през последни изпитания, но застаряващата совалка все още се използваше от правителството на САЩ като товарен кон, както за военни, така и за граждански мисии.
— Ще откъртим няколко плочки, като се закачим и после пак ще ги лепнем, преди да тръгнем обратно — обясни й един от астропилотите.
За полета не се изискваше специална физическа кондиция, освен добро здравословно състояние. Търговските полети обикновено излитаха пълни и се връщаха празни. Полетите на совалките, напротив, бяха претъпкани както на излитане, така и на връщане. Преди „Интрепид“ да кацне миналата седмица, беше се срещнала и скачила с „Матусал“, за да върне двама пътника на Земята. Тя ги познаваше по име: единият бе създател на нова тласкателна система, а другият — криобиолог. Ели се зачуди каква работа са имали двамата на „Матусал“.
— Ще видиш — продължи пилотът. — Все едно, че се изтърсваш от дърво. Почти няма човек, на когото да му е неприятно, а на повечето много им харесва.
Хареса й. В обкръжението на пилота, двама души със специална мисия, един военен със здраво стисната устни и един митнически чиновник, тя изпита безукорното издигане и възбудата от първото в живота й попадане в нулева гравитация, по-дълго от високоскоростния асансьор в Световния търговски център в Ню Йорк. След орбита и половина се срещнаха с „Матусал“. Два дни по-късно търговският кораб „Нарния“ щеше да я свали на Земята.
Вилата — Хадън настояваше да я наричат така — се въртеше бавно, един оборот на всеки деветдесет минути, така че една и съща нейна страна винаги се намираше с лице към Земята. От кабинета на Хадън се виждаше величествена панорама на земния глобус — не на телевизионен екран, а през истинско прозрачно прозоречно пано. Фотоните, стигащи до погледа й, бяха отразени преди частици от секундата от заснежените Анди. Освен в периферията на прозореца, където косата ивица през дебелия полимер беше по-дълга, не се забелязваше почти никакво изкривяване на образа.
Ели знаеше, че има много хора, дори религиозни, които се смущават от чувството си на благоговеен трепет. Но човек трябва да е от дърво, за да не го изпита пред този прозорец, помисли си тя. Трябваше да изпращат тук млади поети, композитори, художници, кинорежисьори и дълбоко религиозни хора, необременени от сектантската бюрокрация. Това усещане можеше лесно да се предаде на всеки среден човек на планетата. Колко жалко, че никой не се бе сетил да го приложи сериозно. Чувството беше… нуминозно.
— Човек свиква с него — й каза Хадън. — Но не му омръзва. От време на време отново те вдъхновява.
Той сдържано й поднесе диетична кола. Беше отказала по-силно питие. Цената на етанола в орбита сигурно беше доста висока.
— Разбира се, тук ти липсват определени неща — дългите разходки, плуването в океана, старите приятели, които ще ти се изсипят вкъщи, без да си ги канил. Но аз и бездруго не си падах много по тези неща. Пък и, както виждате, човек може да си кани приятели на гости.
— На огромна цена — отвърна тя.
— Една жена посещава Ямагиши, съседа ми в другото крило. Всеки втори вторник от месеца, в дъжд и сняг. Ще ви запозная след малко. Много интересен човек. Първокласен престъпник, но само обвинен, нали разбирате, не и осъден.
— И какво ви привлича? — попита Ели. — Нали не смятате, че светът свършва? Защо сте тук?