Знайте, че не го правя от самолюбие. Правя го по практически причини. Ако ние тук търсим средства да увеличим продължителността на живота, помислете си само какво са постигнали съществата на Вега. Вероятно те наистина са безсмъртни или поне твърде близо до безсмъртието. Аз съм практичен човек и вече съм обмислил доста неща за безсмъртието. Може би съм мислил по този въпрос по-дълго и по-сериозно от който и да е друг. И мога да ви кажа нещо, което със сигурност е в сила при безсмъртните: те са много предпазливи. Не оставят нещата в ръцете на случайността. Инвестирали са твърде много усилия, за да станат безсмъртни. Не знам как изглеждат, не знам какво ще поискат от вас, но ако изобщо се срещнете с тях, ще ви дам ето този практичен съвет: ако вие самата смятате нещо за изключително безопасно, за тях то ще изглежда като неприемлив риск. Ако там някъде се стигне до някакви преговори, не забравяйте какво съм ви казал.
Глава 17
Сънят на мравките
Човешкото слово е като пропукан бакър, по който набиваме груби ритми, за да накараме мечките да играят, а в същото време ни се иска да сътворим музика, с която да разтопим звездите.
Популярната теология е една огромна несъстоятелност, произтичаща от невежеството… Боговете съществуват, защото самата природа е отпечатала понятието за тях в умовете на хората.
Ели прибираше бележки, магнитни ленти и едно палмово листо в багажа си, на тръгване за Япония, когато й се обадиха, че майка й получила удар. Почти веднага след това куриер от проекта „Аргус“ й донесе писмо. Беше от Джон Стотън и липсваха всякакви предисловия.
„Двамата с майка ти много често обсъждаме твоите дълги отсъствия и кратки гостувания. Този разговор винаги е труден. Всеки път, когато те защитавам (и макар да не вярваш, случвало се е неведнъж), тя ми казва, че съм бил маджун в ръцете ти. А когато те коря, ми казва да си гледам работата.
Но искам да знаеш, че нежеланието ти да я посетиш в последните няколко години, откакто се хвана с тази работа с Вега, й причинява непрекъсната болка. Все разправя на приятелките си в онзи отвратителен санаториум, в който настоя да отиде, че скоро ще я посетиш. Говори го от години насам. «Скоро». Непрекъснато обмисля как ще им покаже прочутата си дъщеря, как точно ще те представи на тия скапани дъртофелници.
Сигурно няма да ти е приятно да го научиш и ти го казвам със съжаление. Но го правя за твое добро. Поведението ти е по-болезнено за нея от всичко, което е преживяла досега, включително и смъртта на баща ти. Може да си голяма работа, холографиите ти да ги показват по целия свят, да се срещаш с видни политици и какво ли не, но като човешко същество не си научила нищо от училищните си години насам…“
С просълзени очи, тя понечи да накъса писмото и плика му, но напипа вътре твърдо парче хартия, частична холограма, направена от стара двуизмерна снимка с екстраполираща компютърна техника. Човек получаваше бегла, но задоволителна възможност да види отделните ръбове и ъгли. Беше снимка, която никога досега не беше виждала. Майка й като млада жена, много симпатична, се усмихваше на снимката. Ръката й, небрежно облегната на рамото на бащата на Ели, оставил си еднодневна брада. Двамата сякаш излъчваха щастие. Обля я мъка, вина и гняв към Стотън. И със смътно чувство на самосъжаление Ели осъзна горчивата истина, че никога повече няма да види хората от снимката.
Майка й лежеше неподвижно в леглото. Лицето й беше странно безизразно, не показваше нито радост, нито съжаление, просто… някакво очакване. От време на време само клепачите й примигваха. Не беше ясно дали чува или разбира думите на Ели. Ели внезапно си помисли за комуникационна техника. Мисълта й потече неудържимо: едно примигване за „да“, две примигвания за „не“. Или да се закачи един енцефалограф с катодна лъчева тръба, която майка й да вижда и да я научат да модулира своите бета-вълни. Но това все пак беше майка й, а не Алфа от съзвездието Лира и тук имаше нужда не от дешифриращ алгоритъм, а от чувства.
Тя хвана ръката на майка си и й говори с часове. Говореше за мама и татко, за детските си години. Спомни си гласно как щъпукаше сред изпръхналите прострени чаршафи, как я подхвърляха към небето. Поговори за Джон Стотън. Извини се за куп неща. Поплака.
Косата на майка й беше разчорлена, Ели намери четка и я среса. Разгледа покритото й с бръчки лице и позна себе си. Очите на майка й, дълбоки и влажни, се взираха неподвижно, примигваха от време на време, сякаш отдалече.