— Знам откъде идвам, мамо — промълви й Ели.
Едва доловимо майка й поклати глава, сякаш от съжаление за всичките тези години, през които бе живяла отделена от дъщеря си. Ели леко стисна китката й и й се стори, че тя се отзова.
Казаха й, че животът на майка й не е в опасност. Ако настъпи промяна в състоянието й, веднага ще й се обадят в кабинета й в Уайоминг. След няколко дни ще могат да я върнат от болницата в санаториума, където, увериха я, обслужването е напълно подходящо.
Стотън изглеждаше сломен, но с дълбочина на чувството към майка й, каквото Ели не беше предполагала. Обеща му, че ще се обажда често.
В аскетично обзаведеното мраморно фоайе бе изложена, може би случайно, истинска статуя — не холограма — на голо женско тяло в стила на Праксител. Качиха се в асансьор „Отис-Хитачи“, в който вторият език се оказа английски, а не брайлов. След това я преведоха през просторна зала, в която тълпа сътрудници обсъждаше качествата на нова текстообработваща система. Поредната дума се набираше на „Хирагана“, японската фонетична азбука с петдесет и една букви, а на екрана се появяваше съответният йероглиф на китайската писмена система „Канджи“. Броят на тези йероглифи или писмени знаци беше стотици хиляди, складирани в компютърната памет, въпреки че за прочитането на един вестник обикновено бе достатъчно да се знаят три-четири хиляди. Тъй като с една и съща изговорена дума се изразяваха много идеограми, понякога с твърде различно значение, на екрана се отпечатваха всички възможни версии на „Канджи“, по степен на вероятност. Системата за превод имаше контекстуални подпрограми, за да се изберат най-подходящите кандидат-знаци, според преценката на компютъра за вероятния смисъл на произнесеното и набраното. Рядко грешеше. За един език, в който доскоро не беше съществувала пишеща машина, това представляваше истинска революция в комуникациите, несъбуждаща особен възторг сред традиционалистите.
В конферентната зала им предложиха ниски кресла — явно отстъпление пред западния вкус — около ниска лакирана маса, след което им наляха чай. В полезрението на Ели, зад широкия прозорец, се виждаше центърът на Токио. Вестникът, в чиито офиси бяха поканени, се казваше „Асахи Шимбун“ (Новини на Изгряващото слънце) — и тя с любопитство забеляза сред политическите репортери и една жена, рядкост за стандартите на американските и руските медии. Япония в последно време се намираше в процес на национална преоценка за ролята на жената в обществото. Традиционно мъжките привилегии една по една отстъпваха в тихата и ежедневна, едва ли не улична война. Вчера президентът на фирмата „Наноелектроникс“ й се беше оплакал, че в Токио вече не можело да се намери „момиче“, което да знае как се връзва оби на кимоно. Както при мъжките вратовръзки с готов възел и закопчалка, пазарът беше залят с готови подобия на традиционния пояс. Японките напоследък си намираха по-добри занимания от това да губят по половин час в увиване и завързване на кордели. Репортерката бе облечена в строг делови костюм, полата стигаше до прасците й.
Заради сигурността на базата в Хокайдо, където се намираше Машината, не се допускаха журналисти. Вместо това, когато членовете на екипажа или ръководители на проекта идваха на главния остров Хоншу, организираха кръг от интервюта за японските и чуждите медии. Както винаги, въпросите й бяха известни. Репортерите по целия свят се интересуваха от едни и същи неща около Машината, като изключим някои местни особености. Доволна ли е от това, че след американските и съветските „разочарования“, Машината се строи в Япония? Чувства ли се изолирана на северния остров Хокайдо? Тревожи ли я фактът, че машинните компоненти, използвани в Хокайдо, са били подлагани на изпитания, надхвърлящи стриктните указания в Посланието?
Преди 1945 година този квартал на града е бил собственост на Имперската флота и наистина съседната сграда беше Военноморската обсерватория. Двата й сребристи купола засводяваха телескопи, които все още служеха за измерване на точното време и календара. Те блестяха под лъчите на обедното слънце.
Защо Машината включва додекаедър и тези три сферични раковини, наречени „бензели“? Да, репортерите разбираха, че не знае. Но все пак, какво мисли? Тя търпеливо обясни, че по такъв предмет би било глупаво да има мнение, при липсата на доказателства. Те настояха и Ели ги помоли да проявят търпимост към колебанията й. Ако наистина съществува опасност, защо не изпратят роботи вместо хора, както бе препоръчал един изтъкнат японски специалист по изкуствения интелект? Дали ще вземе със себе си някакви лични вещи? Семейни снимки? Микрокомпютър? Или швейцарско джобно ножче?