— Я да видим, схващам ли добре? — повтаряше си тя. — Значи, взимам аз един инертен газ, който се намира във въздуха, втечнявам го, добавям няколко примеса на един рубин, прилагам му магнит и в миг засичам огъня на Сътворението.
След което удивено поклащаше глава. За всеки несведущ в стоящите зад това физични закони то сигурно изглеждаше като арогантна и претенциозна проява на некромания. Как можеш да го обясниш например и на най-добрите учени отпреди хиляда години? Те са знаели за въздуха, за рубините и за парчетата руда. Но за течния хелий, за стимулираното излъчване или свръхпроводимите енергийни помпи? За тези неща не са знаели нищо. Всъщност, припомни си Ели, те не са имали и най-смътна представа за радиоспектъра. Дори видимия спектър са си го представяли съвсем бегло — от наблюдението на небесната дъга. Та те дори не са знаели, че светлината представлява вълни. Как можем да очакваме, че ще разберем науката на една цивилизация, която ни е изпреварила с хиляда години?
Трябваше да прави рубини в големи количества, защото много малко от тях отговаряха на необходимите изисквания. Имаше и камъчета, подходящи за бижута. Повечето бяха прекалено малки. Но тя си слагаше някои от по-големите. Стояха добре на тъмния фон на тоалета и косата й. Дори внимателно шлифован, камъкът показваше известни аномалии, поставен в пръстен или на брошка. Например странния начин, по който улавяше светлината под определени ъгли, рязкото отразяване във вътрешността си или това розово проблясване посред рубиненото червено. Приличаше на учения, който пръв открил биохимичните принципи на фотосинтезата при зелените растения и оттогава насетне вечно носел борови иглички или стръкче магданоз на ревера си. Колегите й, при цялото си уважение към нейния напредък, смятаха това за проява на известна маниерност.
Големите радиотелескопи по света са построени в отдалечени райони по същата причина, поради която Пол Гоген отплавал за Таити: работят добре само далече от цивилизацията. С увеличаването на гражданския и военен радиотрафик на радиотелескопите им се налага да се крият — скътани, да речем, в някоя тъмна долина на Пуерто Рико или изгнани в обрасла с шубраци пустиня на Ню Мексико или Казахстан. Увеличаването на радиоинтерференцията все повече налага да се строят телескопи извън Земята. Учените, които работят в такива откъснати от света обсерватории, обикновено са упорит и твърдоглав народ. Съпругите им ги зарязват, децата напускат домовете им при първа възможност, но астрономите остават по местата си. Рядко някой от тях се смята за мечтател. Обикновено постоянният научен състав на тези обсерватории се състои от прагматични хора, хора на експеримента, специалисти, които разбират много от антени и анализ на данни, и почти нищо от квазари и пулсари. Най-общо казано, като деца те не са мечтали за звездите, а по-скоро са бърникали в повредения карбуратор на семейния автомобил.
След защитата на доктората си Ели прие предложеното й място за изследовател в Обсерваторията Аресибо — огромна купа със сечение 305 м., монтирана върху склона на карстова долина сред планините в северозападната част на Пуерто Рико. Тя изгаряше от нетърпение да включи своите мазерни детектори към най-големия радиотелескоп на планетата и с тяхна помощ да погледне към колкото може повече различни астрономически обекти — близки планети и звезди, центъра на галактиката, пулсари и квазари. Като редовен сътрудник на Обсерваторията щеше да разполага със значително време за наблюдения. Достъпът до големите радиотелескопи по света е предмет на люта конкуренция, при наличието на толкова значими изследователски проекти, които трудно могат да се вместят. Затова времето за ползване на телескопа, резервирано за постоянния изследователски състав, е безценна привилегия. Това е единствената причина мнозина астрономи да са готови да прекарат години от живота си в тези забравени от Бога места.