Пропадаха. Петоъгълните панели на додекаедъра бяха станали прозрачни. Също така покривът и подът. Над себе си и долу можеше да различи органосиликатната мрежа, а втъкнатите ербиеви щифтове сякаш се движеха. И трите бензела бяха изчезнали. Додекаедърът се гмурна и потъна в дълъг, тъмен тунел, широк точно толкова, че да допусне преминаването му. Ускорението беше някъде около едно g. Поради това Ели, озовала се с лице по посока на движението, бе притисната назад в облегалката на креслото, докато Деви, срещу нея, леко се наклони напред. Може би наистина трябваше да поставят предпазни колани.
Трудно беше да не си помисли човек, че са се гмурнали в самата земна кора, забити в сърцевината й от разтопено желязо. Или може би се бяха запътили право към… Опита се да си представи невероятното пътешествие на ладия по водите на река Стикс.
Стените на тунела бяха покрити с тъкан, по която можеше донякъде да съди за скоростта. Шарките представляваха разноцветна смесица от форми с омекотени краища, смътни и неопределени. Стените не бяха забележителни толкова с вида си, колкото с предназначението си. Дори на няколкостотин километра под земната повърхност стените щяха да греят в нажежено червено. Нямаше и намек за подобно нещо. Никакви малки дяволчета, които да указват пътя им. Никакви рафтове с бурканчета конфитюр не се забелязваха наоколо.
От време на време някой преден ръб на додекаедъра обърсваше стената и от нея се отделяха късчета неизвестна материя. Самият додек изглеждаше незасегнат. Скоро след тях се образува внушителен облак от фини частици. Всеки път, когато додекаедърът докоснеше стената, тя усещаше леко полюшване, сякаш нещо меко се отдръпваше, за да отслаби сблъсъка. Бледата жълтеникава светлина беше дифузна, еднообразна. От време на време тунелът леко се закривяваше и додекът послушно следваше кривината. Нищо не се носеше срещу тях, доколкото можеше да прецени. При тези скорости, дори сблъсъкът с едно врабче щеше да предизвика унищожителна експлозия. Ами ако това се окажеше безкрайно пропадане в безкраен кладенец? В стомаха си усещаше непрестанна физическа тревога. Въпреки това никакви мрачни мисли не можеха да я обземат.
Черна дупка, помисли си. Черна дупка. Аз пропадам през събитийния хоризонт на черна дупка към ужасната сингулярност. А може би това не е черна дупка и аз пътувам към гола сингулярност. Точно така я наричаха физиците, гола сингулярност. Близо до една сингулярност причинността може да се наруши, следствията да изпреварят причините, времето да потече назад и човек не може да оцелее, камо ли да си спомни преживяното. При въртяща се черна дупка, изрови тя от паметта си ученото преди години, не съществува точкова, а пръстеновидна сингулярност или нещо по-сложно за избягване. Черните дупки са гадни. Гравитационните приливни сили са толкова мощни, че ще те разтеглят в дълга тънка нишчица, ако си толкова невнимателен, че да паднеш в нея. Освен това ще те сплескат. За щастие такова нещо не се забелязваше. През сивкавите прозрачни повърхности, каквито сега представляваха таванът и подът, пред очите й кипеше трескава дейност. Органосиликатната матрица някъде се наслояваше, другаде се разгръщаше. Вградените ербиеви щифтове се въртяха и поклащаха. Всичко вътре в додека — включително тя самата и спътниците й — изглеждаше съвсем нормално. Е, може би бяха малко възбудени. Но все още не бяха се превърнали в дълги тънки нишчици.
Празни мисли, прецени Ели. Физиката на черните дупки не беше нейната област. Все едно, не можеше да проумее какво общо можеше да има всичко това с черните дупки, които или са извечни — създадени при възникването на вселената — или възникнали в по-късна епоха при колапса на някоя звезда, с по-голяма маса от тази на Слънцето. След което гравитацията става толкова силна, че — с изключение на квантовите ефекти — дори светлината не може да се измъкне, въпреки че гравитационното поле, разбира се, остава. Оттам „черна“. Оттам „дупка“. Но те не бяха предизвикали звезден колапс и тя не можеше да проумее как биха могли да прихванат извечна черна дупка. Тъй или иначе, никой не знаеше къде точно се крие най-близката извечна черна дупка. Само бяха построили Машината и бяха завъртели бензелите.
Хвърли поглед към Еда, който размишляваше над миниатюрния си компютър. С костите си долавяше почти толкова добре, колкото чуваше, рев в долните звукови регистри всеки път, когато додекът одраскваше стената, затова извиси глас, за да я чуе.