Този път се появиха в близост до звезда, която видимо променяше яркостта си. Усети го по прогресията в честотата на кадъра. Може би беше някоя от звездите RR на съзвездието Лира. След нея се озоваха край петорна система. После до бледо мъждукащо кафяво джудже. Някои бяха в открито пространство, други — обвити в небулозност, обкръжени от бляскави молекулярни облаци.
Ели си спомни за предупреждението: „Ще ви се приспадне от сметката за Рая“. Нищо не й се приспадаше. Въпреки старанието да запази професионално хладнокръвие, сърцето й потръпваше при това изобилие от слънца. Надяваше се, че всяко от тях е дом за някого. Или поне, че ще стане след време.
Но след четвъртия скок я обзе тревога. Субективно, ако се съдеше по ръчния й часовник, беше минал едва час, откакто бяха „напуснали“ Хокайдо. Ако това продължеше прекалено дълго, липсата на провизии и тоалетни удобства щеше да се усети. Може би човешката физиология си имаше някои особености, които не можеха да се забележат и при най-внимателно гледане на телевизия от много напреднала цивилизация.
А ако извънземните бяха толкова интелигентни, защо ги прекарваха през такъв брой малки скокове? Добре, скокът от Земята предполагаше елементарно оборудване, защото само първобитни работят от едната страна на тунела. Но след Вега? Защо просто не прескочеха направо до крайната спирка на додекаедъра?
Всеки път, когато се изтъркулваше от поредния тунел, Ели тръпнеше в очакване. Какви ли чудеса й бяха запазили занапред? Чувстваше се на моменти като във вселенски увеселителен парк и това я накара да си представи Хадън, как наднича от небесата през телескопа си към Хокайдо в мига, в който Машината стартира.
Но колкото и величествени гледки да им предлагаха авторите на Посланието и колкото и да й допадаше даскалската педантичност, с която обясняваше на останалите един или друг аспект на звездната еволюция, след известно време я обзе разочарование. Помъчи се да проследи чувството си. Докопа се: извънземните просто се хвалеха. Стори й се невероятно. Издаваше слабост на характера.
Докато се гмуркаха в поредния тунел, този път още по-широк и по криволичещ, Луначарски попита Еда защо според него спирките на метрото са разположени на толкова необещаващи системи.
— Защо не са край някоя единична звезда, млада звезда в добро здраве, без пръстени?
— Защото — отвърна Еда, — разбира се, това е само предположение… защото всички такива системи са населени…
— А те не искат туристите да плашат местните — откликна Сухавати.
Еда се усмихна.
— Или обратното.
— Но това имаше предвид, нали? Съществува някаква етика на ненамеса в работата на примитивните планети. Знаят, че от време на време някой дивак може да използва метрото.
— И те са твърде сигурни за първобитните — продължи мисълта Ели. — Ала не могат да бъдат абсолютно сигурни. В края на краищата, първобитните са си първобитни. Затова ги пускат да се возят само по линии, водещи до пущинака. Строителите на метрото сигурно са доста предпазливо племе. Но защо все пак ни изпратиха мотриса, а не експрес?
— Може би е прекалено трудно да се построи експресен тунел — намеси се Ши с неговия дългогодишен опит в копането.
Ели си спомни за тунела Хоншу-Хокайдо, една от гордостите на земното гражданско строителство, с неговите жалки петдесет и три километра.
Завоите вече започнаха да стават доста остри. Тя се сети за своя „Тъндърбърд“, но после почувства, че й прилошава. Реши, че трябва да се бори, колкото може. Додекаедърът не бе снабден с пликове за повръщане.
Завиха рязко и изведнъж се озоваха на права отсечка, след което небесата се изпълниха със звезди. Накъдето и да погледнеше, имаше звезди, не пръснатите рехаво няколко хиляди звезди, познати на земния наблюдател с просто око, а неописуемо множество — повечето сякаш просто докосваха съседите си. Обкръжаваха я отвсякъде, много от тях примигваха в жълто, синьо или в червено, особено в червено. Небето сияеше от милиардите близки слънца. Ели успя да различи сред тях огромен, завихрен в спирала облак звезден прах, нарастващ диск, който явно се всмукваше в черна дупка с умопомрачителни пропорции, от която изригваха мълнии радиация като ярки светкавици в топла лятна нощ. Ако това наистина беше самият център на галактиката, както тя подозираше, всичко наоколо трябваше да е окъпано от синхротронна радиация. Надяваше се, че извънземните са си дали сметка колко крехки създания са хората.