Или може би по този начин те попълваха зоопарковете си. Помисли си за животните, затворени в земните зоопаркове, за които разправяха, че им е трудно да дишат зад клетките. Направи кълбо и се гмурна за миг под водата, в миг на пълно осъзнаване. С няколко силни удара се приближи отново към брега. За втори път от двадесет и четири часа насам съжали, че не си бе родила бебе.
Наоколо нямаше никой. Никакъв платноход на хоризонта. Няколко гларуса се рееха над плажната ивица, явно търсейки раци. Съжали, че не беше донесла малко хляб, за да им хвърли трохи. След като изсъхна, облече се и отново разгледа вратата. Стърчеше си и я чакаше. Усети, че я обзема силна неохота. Не, не беше неохота. Изпитваше ужас.
Отстъпи заднешком, без да я изпуска от поглед. Под една от палмите седна, подпря брадичка на коленете си и се загледа към дългата ивица бял пясъчен плаж.
След известно време се изправи и разкърши рамене. Взела палмовия лист и микрокамерата в едната си ръка, Ели се приближи и натисна дръжката. Вратата се открехна леко. През процепа се виждаха белите гребени на вълните. Бутна по-силно и вратата зейна отворена, без скърцане. Плажът, гладък и равнодушен, се ширна пред нея. Поклати глава, върна се при дървото и отново зае замислената поза.
Зачуди се какво ли става с останалите. Дали сега седяха в някакво чуждопланетно изпитно помещение и алчно попълваха графите с многовариантни въпроси? Или изпитът беше устен? И кои бяха екзаминаторите? Усети, че безпокойството отново я изпълва. Друго разумно същество, еволюирало независимо на някакъв безкрайно отдалечен свят, при неземни физически условия, при съвсем различна последователност от случайни генетични промени — такова същество нямаше да прилича на нищо, което й е познато. Или дори въобразимо. Ако това беше Изпитна станция то тогава тук имаше Учители на станцията, и тези Учители сигурно бяха с дълбоко, неописуемо нечовешки вид. Нещо дълбоко в нея я караше с ужас да си представя огромни насекоми, змиевидни и гигантски молци със звездоподобни носове. Тя беше от онези, които потръпваха — да го кажем по-точно, изпитваха трепет на отвращение, — когато се изправят пред човешки индивиди с дори незначителни увреждания. Джуджета, деца със синдрома на Даун, дори проявите на паркинсоновата болест събуждаха у нея, въпреки упорството на разума, чувство на отвращение, желание да избяга. Обикновено успяваше да сдържи страха си, въпреки че не знаеше дали не бе наранила някого с тази спонтанна реакция. Не беше нещо, над което се замисляше много. Бързо овладяваше смущението си и преминаваше на друга тема.
Но сега се тревожеше, че няма да е в състояние да се изправи пред извънземно същество, камо ли да го спечели за каузата на човешкия вид. Не бяха се сетили да проучат Петимата в това отношение. Не бяха положили усилие да преценят дали изпитват страх от мишки, джуджета или марсианци. На изпитните комисии това просто не им беше хрумнало. Зачуди се защо не се бяха сетили: сега това й изглеждаше повече от основателно.
Бяха сбъркали, че я изпратиха. Сигурно, когато се изправи пред някой Учител на станцията с виещи се змии вместо коса, щеше да се изложи… или още по-лошо, щеше да провали целия човешки вид, малко преди да премине в по-горен клас с този невъобразим Изпит. Отново погледна към тайнствената врата, с тревога и мъка. Прагът вече бе под водата. Настъпваше приливът.
На няколкостотин метра в далечината на плажа се появи силует. Отначало си помисли, че е Виджи, може би току-що излязъл от залата за изпити и идващ да й донесе добрата новина. Но който и да беше той, не бе облечен в пилотския комбинезон на проекта на „Машината“. Освен това имаше вид на по-млад, по-енергичен. Посегна да вдигне дългия обектив, но нещо я задържа. Изправи се и заслони очите си от слънцето. Само за миг й се стори… но това беше повече от невъзможно. Не можеха да се възползват така безсрамно от нея.
Но не успя да се въздържи. Затича се към него, стъпалата й тупкаха в твърдия пясък на границата на прибоя, косата й се вееше назад. Изглеждаше като на най-последната снимка, на която го бе видяла, енергичен, щастлив. Беше с еднодневна брада. Ели се отпусна в прегръдката му и изхлипа.
— Здравей, Преш — каза той и погали врата й с длан.
Гласът му беше същият. Веднага си го спомни. Мирисът му, стойката му, смехът му. Боцкащата му брадичка. Всичко това слято, за да разтърси самообладанието й. Стори й се, че се е отместила огромна каменна плоча и първите лъчи светлина проникват в стара, почти забравена гробница.