Преглътна и се опита да се овладее, но неукротими вълни на жал се заизливаха от дълбините на душата й и тя отново заплака. Той стоеше търпеливо и я гледаше окуражително, със същия поглед, с който си го спомняше, когато бе застанал на най-долното стъпало на стълбата и я изчакваше да направи първото си самостоятелно изкачване по широките стъпала. Повече от всичко на света бе желала да го види отново, но бе потискала копнежа си, не й даващ покой, защото беше толкова очевидно невъзможен да се изпълни. Плачеше, заради всичките години, в които бяха разделени.
Като момиче и млада жена бе сънувала как се връща при нея, за да й каже, че смъртта му е била недоразумение. Че всъщност е жив и здрав. Че я прегръща. Но се събуждаше след тези кратки отдъхвания с горчиво осъзнаване за един свят, в който него го нямаше. Въпреки това, тези сънища й доставяха радост и Ели с готовност плащаше скъпата им цена, когато на заранта се събуждаше, за да преоткрие великата си загуба и да изпита отново мъката. Тези призрачни мигове бяха единственото, което й бе останало от него.
А сега ето, той беше тук. Не сън, не призрак, а от плът и кръв. Или почти. Беше я извикал от звездите и тя бе дошла.
Притисна го с всички сили. Знаеше, че е трик, симулация, но безукорна. За миг го опипа по раменете. Беше съвършен. Сякаш баща й, умрял преди толкова много години, се бе преселил в Рая и най-сетне — по този неортодоксален начин — Ели бе успяла да се срещне с него. Тя отново изхлипа и го прегърна.
Мина още малко време, преди да се успокои. Ако беше Кен, поне за миг щеше да си поиграе с идеята, че някой друг додекаедър — да речем ремонтираната съветска Машина — е тръгнал след тях от Земята и се е добрал до центъра на Галактиката. Но нито за миг подобна възможност не можеше да се допусне за него. Останките му гниеха в едно крайезерно гробище.
Тя изтри очи, като се смееше и плачеше едновременно.
— Е, и на какво дължа това видение — на роботика или на хипноза?
— На артефакт ли ти приличам, или на сън? Същият въпрос важи и за всичко наоколо.
— Дори и днес не минава седмица, без да си помисля, че бих дала всичко — всичко, което притежавам, — само да можех да прекарам отново няколко минути с татко.
— Е, ето ме — отвърна той весело, с протегнати ръце, извръщайки се леко настрани, сякаш за да се увери, че гърбът му също е истински.
Но беше толкова млад, със сигурност по-млад от нея самата. Когато почина, бе едва на тридесет и шест.
Сигурно по този начин искаха да уталожат страховете й. Ако беше така, то те бяха твърде… мъдри. Ели го поведе назад, с ръката му, прегърнала я през кръста, към оскъдните й вещи. Той определено изглеждаше съвсем истински. Ако под кожата му се криеха колелца и интегрални платки, бяха добре замаскирани.
— Е, как се справяме? — попита тя. Въпросът й беше малко двусмислен. — Искам да кажа…
— Разбирам. Минаха много години от приемането на Посланието до пристигането ви тук.
— По скоростта ли оценявате, или по точност?
— Нито едно от двете.
— Искаш да кажеш, че още не сме взели Изпита?
Той не отговори.
— Добре де, обясни ми. — Произнесе го с известна печал. — Някои от нас посветиха години в дешифрирането на Посланието и строителството на Машината. Няма ли да ми кажеш за какво беше всичко?
— Станала си страшно нетърпелива — промълви той.
Сякаш наистина беше баща й. Сякаш сравняваше последните си спомени за нея със сегашната й, все още неусъвършенствана самоличност.
Погали я нежно по косата. И този жест си го спомняше от детството. Но как можеха, на 30 000 светлинни години разстояние от Земята, да знаят любвеобилните жестове на татко й, отпреди толкова време, в толкова далечния Уисконсин? Изведнъж съобрази.
— Сънища — каза тя. — Снощи, докато спяхме, вие сте влезли в главите ни, нали? Изцедили сте всичко, което знаем и помним.
— Направихме само копия. Мисля, че всичко, което е в главите ви, си е все така на мястото. Прегледай. Кажи ми, ако липсва нещо. — Усмихна се и продължи: — Имаше толкова много неща, които не можехме да разберем от телевизионните ви програми. О, можехме да преценим достатъчно добре технологичното ви ниво и много други неща. Но за вашия вид са свойствени още толкова неща, които не бихме могли да научим косвено. Признавам, че сигурно изпитваш чувство, че са посегнали на личността ти…
— Шегуваш се.
— … но разполагахме с малко време.
— Искаш да кажеш, че Изпитът е свършил? Че сме отговорили на всичките ви въпроси, докато сме спали снощи? Е? Взехме ли го?