— Не е точно това — отвърна той. — Не е като преминаването в шести клас.
Ели беше в шести клас, когато той почина.
— Не си мисли за нас като за някакъв междузвезден шериф, гонещ криминални цивилизации. По-скоро можеш да си ни представиш като Служба на галактическия ценз. Събираме информация. Знам, смяташ, че не можем да научим нищо от вас, защото сте толкова изостанали технологично. Но една цивилизация може да има и други достойнства.
— Какви достойнства?
— О, музиката, например. Любвеобилността. (Харесва ми тази дума.) Сънища, мечти. Хората са толкова добри в мечтите си, макар че това не може да се разбере от телевизията. В галактиката има много цивилизации, които купуват мечти.
— Значи вие се занимавате с междузвезден културен обмен? Това ли е то? И не ви е страх, ако някоя хищна, жадна за кръв цивилизация създаде междузвездни кораби?
— Казах, че се възхищаваме на любвеобилността.
— Ако нацистите бяха завзели света, нашия свят, и после бяха създали междузвездни кораби, нямаше ли да се намесите?
— Ще се изненадаш колко рядко се случва това. В перспектива агресивните цивилизации се самоунищожават. Почти винаги. Това е в природата им. Не могат да го избегнат. В подобни случаи просто ги оставяме сами. И гледаме никой да не ги притеснява. Сами изковават съдбата си.
— Тогава защо не сте оставили и нас сами? Разбира се, не се оплаквам. Просто съм любопитна да разбера как точно действа тази Служба на галактическия ценз. Първото, което сте прихванали от нас, е излъчването на Хитлер. Защо осъществихте контакта?
— Картината, разбира се, беше тревожна. Разбрахме, че сте в голяма беда. Но музиката ни подсказа нещо друго. Бетховен ни подсказа, че има надежда. Нашата специалност са граничните случаи. Всъщност можем да ви предложим твърде малко. Разбираш. Има някои ограничения, наложени от причинността.
Беше се навел и дланите му шареха из водата, след което се изправи и ги изтри в панталоните си.
— Снощи надникнахме вътре във вас. И в петимата. Носите толкова неща: чувства, спомени, заучено поведение, прозрения, лудост, мечти, любов. Любовта е много важна. Вие сте интересна смесица.
— И всичко това за една нощ? — каза го с лека насмешка.
— Трябваше да бързаме. Програмата ни е твърде претоварена.
— Защо, да не би да е нещо с…
— Не, просто ако не осигурим консистентна причинност, нещата ще тръгнат по свой собствен път. А тогава почти винаги става по-лошо.
Нямаше си и представа за какво й говори.
— „Да осигурим консистентна причинност.“ Баща ми никога не се е изразявал така.
— Разбира се, че го е правил. Не си ли спомняш как разговаряше с теб? Той бе много начетен човек и от малко момиче той — аз — говорех с теб като с равен. Не си ли спомняш?
Спомняше си. Спомняше си. Сети се за майка си в старческия санаториум.
— Какво хубаво украшение — промълви той с едва доловима нотка на бащинска резервираност, каквато тя си представяше, че щеше да придобие, ако бе доживял да я види голяма. — Кой ти го подари?
— О, това… — Ели поглади с пръст медальона. — Всъщност е от един човек, когото не познавам много добре. Изпитваше вярата ми… Той… Но ти трябва вече да знаеш това.
Отново леката усмивка.
— Искам да разбера какво мислите за нас — отсече тя. — Какво наистина смятате за нас.
Той не се поколеба нито миг.
— Добре. Мисля, че е удивително, че дотук се справяте толкова добре. Липсва ви стабилна теория за социална организация, икономическата ви система е ужасно остаряла, нямате усет за механизмите на историческото прогнозиране и много малко познавате себе си. Ако се съди по скоростта, с която се развивате, просто е удивително, че не сте се унищожили досега. Ето защо все още не смятаме да ви отписваме. Вие, човешките същества, притежавате определени умения да се приспособявате. Поне за кратък срок.
— Това ли е предметът?
— Това е един от предметите. Както изглежда, след известно време цивилизациите с краткосрочни перспективи също изчезват. И те изковават собствената си съдба.
Искаше й се да го попита какво честно изпитва към хората. Любопитство? Състрадание? Или никакви чувства, просто текуща ежедневна работа. В дълбочината на сърцето си — или каквото там имаше като вътрешни органи — мислеше ли за нея така, както тя мисли за една… мравка? Но не можа да намери сили да повдигне този въпрос. Боеше се много от отговора.
По интонацията в гласа му, по нюансите на речта, се опита да добие някаква представа що за същество се бе предрешило в образа на баща й. Самата тя разполагаше с огромно количество пряк опит с други човешки същества; Учителите от Станцията бяха разполагали с по-малко от един ден. Нима не можеше да различи нещо от действителната им същност зад тази добродушна и общителна фасада? Не можеше. По съдържанието на думите му това, разбира се, не беше баща й, нито се преструваше на такъв. Но във всяко друго отношение беше досущ като Тиъдър Ф. Ароуей, 1924–1960, продавач на инструменти, любящ съпруг и баща. Без известно усилие на волята си щеше да се разлигави пред това, това… копие. Част от нея копнееше да го попита как е минало битието му, откак се бе пренесъл в Небесата. Какво мисли за Пришествието и Възнесението? Имаше ли нещо особено в свършека на Хилядолетието? Толкова много човешки култури учеха за живот след смъртта на блажените, по планински върхове и облаци, в пещери или сред оазиси, но не можеше да си спомни в коя от тях, ако човек е бил много, много добър, след като умре, отива на плажа.