— Имаме ли време за няколко въпроса преди… онова, което ни предстои да сторим?
— Разбира се. Поне за един-два.
— Разкажи ми за системата ви за транспортиране.
— Мога да направя нещо по-добро — отвърна той. — Мога да ти покажа. Само се дръж.
Откъм зенита се проточи амеба от мрак, покри слънцето и синьото небе.
— Това му се вика номер — ахна Ели.
Под краката й беше същият пясъчен плаж. Тя зарови пръсти в него. Над главата й… беше космосът. Намираха се сякаш високо над галактиката Млечен път, гледаха надолу към спиралния й строеж и пропадаха върху нея с невъзможна скорост. Той й обясняваше пътьом, като използваше познатия й професионален език, огромната, подобна на вихрещ се фойерверк структура, която се разгъваше пред погледа й. Ето там беше спиралния ръкав на Орион, в който бе положено Слънцето в тази епоха. По-навътре, в низходящ ред на митологична значимост, следваха ръкавът на Стрелеца, ръкавът Норма/Шит и ръкавът на Трите килопарсека.
Сред тях се появи мрежа от прави линии, изобразяваща транспортната система, която използваха. Приличаше на луминесцентните схеми в парижкото метро. Еда се бе оказал прав. Всяка станция, заключи тя, се намираше в звездна система с двойна черна дупка с ниска маса. Знаеше, че черните дупки не можеха да са възникнали от звезден колапс, от нормалната еволюция на масивни звездни системи, защото бяха твърде малки. Може би бяха първични, оставени от Големия взрив, засмукали някой невъобразим звездолет и изтеглили го до определената станция. Или бяха направени от нищото. Дощя й се да го попита, но разходката продължи напред, секвайки дъха й.
Видя диск светещ водород, който се въртеше край центъра на Галактиката, а вътре в него пръстен от молекулярни облаци, рееха се навън към периферията на Млечния път. Той й показа упорядъченото движение на гигантския молекулярен небулозен комплекс Стрелец В2, който от десетилетия насам се бе превърнал в любимото място за лов на сложни органични молекули за нейните колеги радиоастрономи на Земята. Близо до центъра се натъкнаха на друг гигантски молекулярен облак, а после на Стрелец А Запад, интензивен радиоизточник, който самата Ели бе наблюдавала в „Аргус“.
А точно до него, в самия център на галактиката, сключили страстна гравитационна прегръдка, се виждаха две черни дупки с умопомрачителни размери. Масата на едната от тях беше равна на около пет милиона слънца. Реки от газ с размери на слънчеви системи се изливаха в разтворената й паст. Две колосални — Ели се замисли за ограниченията на земните езици, — две свръхмасивни черни дупки кръжаха в орбита една около друга в самия център на галактиката. Едната бе известна или поне подозираха за съществуването й. Но две? Не трябваше ли да се виждат като Доплерово изместване на спектралните линии? Представи си надпис под едната от тях, гласящ ВХОД и под другата — ИЗХОД. В момента се използваше входа. Изходът просто беше на разположение.
И тъкмо там се намираше Великата централна станция, на безопасно разстояние от черните дупки, край самия център на галактиката. Небесата сияеха от милионите близки, млади звезди. Но звездите, газа и космическия прах се поглъщаха от входната черна дупка.
— Отива нанякъде, нали? — попита тя.
— Разбира се.
— Би ли ми казал къде?
— Естествено. Цялата тази материя се отнася към А от съзвездието Лебед.
Лебед А беше нещо, за което тя знаеше. С изключение на една сравнително близка останка от свръхнова в съзвездието Касиопея, това бе най-яркият радиоизточник в небесата на Земята. Бе изчислявала, че за една секунда Лебед А произвежда повече енергия, отколкото Слънцето за 40 000 години. Радиоизточникът се намираше на 600 милиона светлинни години разстояние, далеч-далеч отвъд Млечния път, извън зоната на видимите галактики. Както и при много други извънгалактични радиоизточници, две гигантски струи, газ, отлитащи една от друга с почти светлинна скорост, произвеждаха сложна паяжина от шокови фронтове тип Ранкин-Хюгониът с тънкия междугалактичен газ и в този процес се образуваше радиомаяк, който осветяваше ярко по-голямата част от вселената. Цялата материя в тази огромна структура, с обем 500 000 светлинни години, се изсипваше през някаква малка, почти незабележима точка в пространството, точно между двете струи.