— Нима вие правите Лебед А?
Смътно си спомни една лятна нощ в Мичиган, като момиченце. Беше се изплашила, че ще пропадне в небето.
— О, не сме само ние. Лебед А е… съвместен проект на много галактики. С това се занимаваме основно — със строителство. Само… малцина от нас се занимаваме с нови цивилизации.
При всяка негова пауза, Ели усещаше някакво ощипване в главата си, приблизително в областта на париеталния си лоб.
— Има съвместни проекти между галактики? — попита тя. — Много галактики, всяка с нещо като Централна администрация? Със стотици милиарди звезди във всяка галактика? И всички тези администрации си взаимодействат? За да изливат милиони слънца в Кентавър… извинявай, Лебед А? За да… Прощавай, мащабите просто ме зашеметиха. Защо трябва да правите всичко това? За какво е нужно?
— Не бива да си представяш вселената като пустош. Тя не е такава от милиарди години насам — каза той. — По-скоро си я представи като… култивирана.
Отново ощипване.
— Но защо? Какво още има да се култивира?
— Основният проблем е лесно разбираем. Просто не се плашѝ от мащабите. В края на краищата ти си астроном. Проблемът е в това, че вселената се разширява, а в нея няма достатъчно материя, за да се спре това разширяване. След известно време няма да има повече нови галактики, нови звезди, нови планети, нови форми на живот — само същата стара тълпа. Всичко ще започне да се износва. Ще стане скучно. Затова в Лебед А опитваме технология да построим нещо ново. Може да се сравни с експеримент за урбанистично обновление. Това не е единственият ни опит. Някога по-късно може да поискаме да затворим някой къс от вселената, за да попречим на пространството да става все по-празно, докато отминават еоните. Разбира се, начинът да го постигнем е в увеличаването на гъстотата на локалната материя. Това просто е един честен труд.
Като поддържането на магазин за инструменти в Уисконсин.
Ако Лебед А се намира на 600 милиона светлинни години разстояние, то астрономите от Земята — или откъдето и да е другаде от Млечния път, впрочем — го виждаха във вида му отпреди 600 милиона години. Но Ели знаеше, че на Земята преди 600 милиона години едва ли е съществувала форма на живот, дори в океаните, достатъчно голяма, за да им размаха пръчка. Е, те наистина бяха стари.
Преди шестстотин милиона години, на някой плаж като този… само че без раци, чайки и палми. Тя се опита да си представи някакво микроскопично растение, отмито от водата, прикрепващо се трепетно с тънкото си израстъче към брега, току над водната линия, докато тези същества усърдно се занимават с галактогенезис и начално космическо инженерство.
— Значи вие изливате материя в Лебед А през последните шестстотин милиона години?
— Е, това, което сте засекли чрез радиоастрономията си, бяха нашите ранни изпитания за пригодност. Вече сме доста напреднали.
И междувременно Ели си представи, как след други няколкостотин милиона години радиоастрономите на Земята — ако все още има такива — ще засекат значителен напредък в реконструирането на вселената около Лебед А. Стисна зъби, за да посрещне спокойно новите разкрития и се закле в ума си, че няма да им позволи да я унижат. Съществуваше йерархия от същества в мащаби, каквито не можеше и да си представи. Но Земята имаше място, значение в тази йерархия. Не биха си създали всички тези трудности за нищо.
Чернотата се засмука обратно към зенита и бе погълната. Слънцето и синьото небе се, върнаха. Сцената си беше същата: прибой, пясък, палми, вратата на Маргит, микрокамера, палмово листо, нейния… татко.
— Тези движещи се междузвездни облаци и пръстени близо до центъра на галактиката… не се ли дължат на тукашни периодични експлозии? Не е ли опасно да държите Станцията тук?
— Епизодични, не периодични. Случва се, но в малки мащаби, несравнимо е с това, което правим в Лебед А. И е поправимо. Знаем кога предстои и само леко я отместваме. Ако е наистина опасно, просто преместваме Станцията на друго място за известно време. Всичко това е рутинна дейност, нали разбираш.