— Жадувах да остана и да поработя над този въпрос — сподели Еда. — При това усетих, че имат нужда от помощ… за специфичен начин на мислене върху дешифровката, за който не могат да се досетят. Но смятам, че за тях това е твърде съкровено. Не искат да го споделят с други. А и реалистично погледнато, едва ли сме толкова умни, че да можем да им помогнем.
Значи те не бяха дешифрирали посланието в числото „пи“? Учителите на Станцията, Поддръжниците, конструкторите на нови галактики, не бяха разбрали послание, което се крие под пръстите им от едно или две завъртания на галактиката? Дали посланието е толкова трудно, или те са…?
— Време е за дома — промълви нежно татко й.
Беше мъчително. Не искаше да си тръгва. Опита се да забави хода на времето. Опита се да зададе нови въпроси.
— Какво значи „за дома“? Искаш да кажеш, че ще се появим някъде в Слънчевата система ли? Как ще се доберем после до Земята?
— Ще видиш — отвърна й той. — Ще бъде интересно.
Той я прегърна през кръста и я поведе към отворения люк.
Както преди лягане, като дете. Можеш да похитруваш, да зададеш някой и друг умен въпрос и може би ще те оставят да постоиш още малко. Обикновено помагаше, макар и за малко.
— Сега Земята е свързана, нали? Двустранно. Щом ние можем да се приберем у дома, вие можете да дойдете при нас за секундичка. Знаеш ли, това много ме нервира. Защо просто не заздравите връзката? Ние ще я поемем оттук.
— Съжалявам, Преш — отвърна той, сякаш малкото момиченце Ели безсрамно бе просрочило часа осем, определен за лягане. Дали съжаляваше за просрочената минута, или затова, че не бяха готови да фиксират мундщука от тяхната страна на тунела? — Поне за известно време ще бъде отворено само за еднопосочно пътуване — каза той. — Но не смятаме да го използваме.
Беше й харесвала изолацията на Земята от Вега. Предпочиташе да съществува петдесет и две годишното разстояние между неприемливото поведение на земяните и някаква наказателна експедиция. Връзката чрез черната дупка бе неудобна. Те можеха да пристигнат почти мигновено, било в Хокайдо, било където и да е другаде на Земята. Преход, който Хадън бе нарекъл микроинтервенция. Каквито и гаранции да даваха, сега вече щяха да ги следят по-внимателно. Нямаше повече да прескачат, само за да хвърлят небрежен поглед веднъж на няколко милиона години.
Чувството й на дискомфорт се задълбочи. Колко… теологични… се бяха оказали обстоятелствата. Тук имаше същества, които обитаваха небесата, същества с огромни познания и мощ, същества, загрижени за нашето оцеляване, същества с куп очаквания за нашето добро поведение. Макар и да отричат тази своя роля, те могат по всяко време да въздадат награда или наказание, живот или смърт, на нищожните обитатели на Земята. Е, по какво се различава всичко това от стародавната религия? Отговорът мигом изникна в главата й: беше въпрос на очевидност. На нейните видеоленти, в данните, които останалите бяха натрупали, се съдържаха твърди доказателства за съществуването на Станцията, за това, което ставаше тук, за транзитната система през черната дупка. Щяха да разполагат с пет независими, взаимно допълващи се версии, подкрепени с убедителни физически доказателства. Това тук беше факт, не казано-чуто или фокус-мокус.
Тя се обърна към него и пусна палмовия лист. Той бавно се наведе, вдигна го и й го подаде.
— Беше много щедър, като ми отговори на всички въпроси. Мога ли и аз да отговоря на някой твой?
— Благодаря. Снощи ти отговори на всички наши въпроси.
— И това ли е всичко? Никакви заповеди? Никакви указания към провинциалистите?
— Не става по този начин, Преш. Вие вече сте пораснали. Решавате сами.
Той отметна глава, усмихна се с неговата си усмивка и тя потъна отново в прегръдката му, с очи, изпълнени със сълзи. Беше дълга прегръдка. А после усети, че нежно отдръпва ръцете й. Беше време да си ляга в леглото. Еди си представи как вдига показалец и го моли за още една минутка. Но не искаше да го разочарова.
— Довиждане, Преш — каза той. — Предай на мама моята обич.
— Пази се — отвърна тя със стаен глас.
За последен път хвърли поглед към морския бряг в центъра на галактиката. Двойка чайки беше увиснала над невидим въздушен стълб. Висяха и едва помахваха с криле. Вече на самия вход на люка Ели се извърна и извика към него:
— И какво казва вашето Послание? Онова, в числото пи?
— Не знам — отвърна той, малко тъжно, като пристъпи към нея. — Може да е някаква статистическа случайност. Все още работим върху него.
Бризът се усили и развя косата й.
— Е, обадете се, когато разберете — каза тя.