Хадън бе прекарал целия си живот в трупане на власт и размишления за времето. Беше открил, че колкото повече власт трупа човек, за толкова повече жадува. Между властта и времето съществува връзка, тъй като всички хора са равни в смъртта си. Затова древните царе са издигали монументи в своя чест. Но паметниците рухват, стореното се забравя, самите имена на царете потъват в забвение. И най-важното — те самите са си мъртви като пирони. Не, това беше по-елегантно, по-красиво. По-удовлетворително. Той бе намерил малка пролука в стената на времето.
Ако бе съобщил плановете си пред света, щяха да възникнат известни усложнения. Ако Хадън бъде замразен до четири градуса по Келвин и се озове на десет милиарда километра от Земята, тогава какъв е правният му статут? Кой ще управлява неговите корпорации? По-този начин нещата ставаха много по-чисти. В една малка клауза на подробното му завещание той бе оставил на своите наследници и правоприемници нова корпорация, специализирана в строителство на ракетни съоръжения и криогеника, която щеше да бъде наречена „Безсмъртие ООД“. Но това вече нямаше да бъде негова грижа.
На борда на „Гилгамеш“ липсваше радио. Той не желаеше повече да знае какво се е случило с Петимата. Не искаше да слуша повече вести от Земята. Никакви радостни вести, нищо, което би могло да го развълнува, нищо от безсмислените вълнения, които му бяха толкова познати. Единствено самота, възвишени мисли… и тишина. Ако в следващите няколко години възникнеше някаква опасност, криогениката на „Гилгамеш“ щеше да се включи с едно натискане на копчето. Дотогава той щеше да разполага с любимата си библиотека с музика, литература и видеозаписи. Нямаше да е самотен. Никога не бе имал кой знае каква нужда от компания. Ямагиши бе размислил дали да тръгне с него, но най-накрая се отказа. Заяви, че без „персонал“ щял да се чувства загубен. А за подобно пътуване липсваха достатъчно съблазни, както и пространство за персонал на борда. Монотонността на храната и ограничените удобства може би щяха да се сторят притеснителни за някой друг, но Хадън знаеше, че е човек на мечтите. За него удобствата не означаваха нищо.
След две години този летящ саркофаг щеше да попадне в гравитационния кладенец на Юпитер, извън радиоактивния пояс. Щеше да се завърти около планетата и след това да изхвърчи в междузвездното пространство. В продължение на едно денонощие той щеше да се наслади на гледка далеч по-прекрасна от тази на борда на „Матусал“ — мътните многоцветни облаци на Юпитер, най-голямата планета. Ако беше въпрос само за гледката, Хадън би предпочел Сатурн и пръстените му. Предпочиташе пръстените. Но Сатурн се намираше поне на четири години отстояние от Земята, а това, съдейки по всичко, означаваше известен риск. Ако се стремиш към безсмъртие, трябва да си много внимателен.
При тези скорости на човек му трябват поне десет хиляди години, за да пропътува разстоянието дори до най-близката звезда. Но когато си замразен до четири градуса над абсолютната нула, разполагаш с достатъчно много време. И един чудесен ден — Хадън беше сигурен в това, дори този ден да настъпеше след милион години — „Гилгамеш“ щеше случайно да нахлуе в нечия слънчева система. Или неговата погребална ладия щеше да бъде засечена сред мрака на междузвездното пространство и други същества — много напреднали, много далекогледи — щяха да вземат саркофага му на борда си и щяха да знаят какво да направят с него. Никой не беше опитвал това досега. Никой, живял на Земята, не се бе приближавал толкова до истинското безсмъртие.
Убеден, че неговият край ще се превърне в новото му начало, той пробно затвори очи и скръсти ръце на гърдите си, когато двигателите изреваха отново, този път по-кратко, и обгореният корпус на малкия му космически съд плавно се понесе в дългото си пътешествие към звездите.
Бог знае какво щеше да се случи със Земята след хиляди години. Това не беше негов проблем. И никога не бе бил. Но той самият, той щеше да заспи, дълбоко замразен, великолепно запазен. Саркофагът му щеше да се носи сред междузвездното пространство, надминавайки фараоните, побеждавайки Александър, засенчвайки Кин. Беше постигнал собственото си Възкресение.
Глава 23
Препрограмиране
… не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци…
Второ съборно послание на св. Петър, 1, 16.