В последните десетилетия, откакто хората се занимават с радиоастрономия, от глъбините на пространството все още не е долетял истински сигнал — нещо произведено, изкуствено, плод на замисъл, на нечий извънземен разум. Имало е фалшиви тревоги. Регулярната времева вариация в радиоемисиите от квазари и особено от пулсари са били вземани, неуверено, трепетно, за сигнал от някого, за съобщение от друга цивилизация или може би за радионавигационен маяк на екзотичен звездолет, порещ космическите пространства. Но неизменно се оказваха нещо друго — може би не по-малко екзотично от сигнали на други същества в нощното небе. Изглежда квазарите бяха мощни източници на енергия, вероятно свързани с масивни черни дупки в центровете на галактики, като много от тях показваха картина отпреди половината време от възникването на вселената до сега. Пулсарите представляваха шеметно въртящи се атомни ядра с размери на голям град. А освен това се засичаха и други сложни и загадъчни съобщения, които до голяма степен имаха разумен произход, но далеч не извънземен. Сега небесата бяха осеяни със секретни военни радарни системи и радиокомуникационни спътници, въпреки отчаяните молби на шепата цивилни радиоастрономи. Не липсваха и истински престъпници, които нарушаваха международните телекомуникационни споразумения. Нямаше средства за пресичане на такива нарушения, нито пък санкции. Държавите обикновено отказваха да поемат отговорност. Но извънземен сигнал така и не беше засечен.
И въпреки това, в наше време възникването на живот и на други светове изглеждаше толкова лесно. Съществуваха толкова много планетни системи, толкова много светове и толкова милиарди години на разположение за биологична еволюция. Трудно бе да се повярва, че галактиката не гъмжи от живот и разум. Проектът „Аргус“ представляваше най-голямото съоръжение в света, посветено на радиопроучванията за наличие на извънземен разум. Радиовълните пътуваха със скоростта на светлината. А това, както се смяташе, беше по-бързо от всичко. Лесно се предизвикваха и лесно се засичаха. Дори много изостанали цивилизации, като земната, щяха да се сблъскат с радиото още в началото на опознаването на физическия свят. Дори сега, само няколко десетилетия след изобретяването на радиотелескопа, колкото и да е оскъдна наличната радиотехнология, изглеждаше почти възможно да се общува с аналогична цивилизация, чак в центъра на галактиката. Но имаше толкова участъци в небето за изследване и толкова много честоти, на които една чужда цивилизация можеше да излъчва, че това изискваше програма за търпеливо и системно наблюдение. Повече от четири години „Аргус“ действаше на пълна мощност. Явяваха се грешки, случайни поводи за паника, предизвикващи трепет призрачни сигнали, лъжливи тревоги. Но посланието го нямаше.
— Здравейте, д-р Ароуей.
Единственият инженер в помещението й се усмихна учтиво и тя му кимна. Компютърна мрежа контролираше всичките 131 телескопа на проекта „Аргус“. Системата сама бавно сканираше небето. Проверяваше за механични и електронни повреди. Сравняваше данните от различните елементи на дългата редица телескопи. Ели погледна към анализатора на милиарди канали, цяла стена от натъпкан с електроника контролен пулт — и към видеодисплея на спектрометъра.
Докато системата от телескопи сама обхождаше небето, сектор по сектор, в продължение на години, астрономите и техниците почти нямаше какво да правят. Ако засечеше нещо интересно, тя сама щеше да даде знак за тревога и да вдигне посред нощ учените, който работеха по проекта. Ако се наложеше. В такива случаи Ароуей включваше на скорост, за да разбере дали поредният сигнал не е от някаква повреда в системата или от засекретен американски или съветски космически „призрак“. С помощта на инженерния екип успяваше да повиши чувствителността на апаратурата. Да засече съдържа ли емисията нещо регулярно, някакъв шаблон? Понякога насочваше част от радиотелескопите към екзотични астрономически обекти, открити наскоро от други обсерватории. Съдействаше на постоянния състав и на външни лица по проекти, несвързани със SETI. Прескачаше до Вашингтон, за да поддържа интереса на Националната научна фондация, агенцията която осигуряваше средствата. Изнасяше по някоя и друга публична лекция за проекта „Аргус“ — в Ротарианския клуб в Сокоро или в Университета на Ню Мексико в Албъкърк — и посрещаше по някой ентусиазиран репортер, осмелил се да дойде, понякога без предизвестие, в най-затънтения край на Ню Мексико.