— Твоята история е била предсказана. Случвала се е и по-рано. Някъде вътре в себе си сигурно го знаеш. Подробностите ги няма в книгата Битие. Разбира се, че ги няма. А и как би могло да ги има? Предаденото в Битие е подходящо за времето на Иаков. Така, както твоето свидетелство е подходящо за твоето време, за нашето време.
Хората ще ти повярват, Елеанор. Милиони хора. По целия свят. Знам го със сигурност…
Тя само поклати глава и двамата повървяха още малко в тишина, преди Джос да продължи.
— Е, добре. Мисля, че те разбирам. Разполагаш с толкова време, колкото пожелаеш. Но ако е възможно да се побърза, направи го — заради мен. Остава ни по-малко от година до началото на новото Хилядолетие.
— Аз също те разбирам. Дай ми само още няколко месеца. Ако дотогава с „пи“ не се получи нищо, смятам все пак да оповестя какво се случи с нас там горе. Преди първи януари. Може би Еда и останалите ще се съгласят и те да проговорят. Става ли?
Продължиха да крачат мълчаливо към административната сграда на „Аргус“. Пръскачките навлажняваха изкуствената ливада и сред околната пустош зеленият килим, по който стъпваха, изглеждаше някак чужд, не на място.
— Някога омъжвала ли си се? — попита я той.
— Не, никога. Мисля, че бях твърде заета.
— Не си и обичала? — Въпросът бе зададен пряко, без увъртания.
— Кажи-речи, няколко пъти. Но… — Ели се загледа към най-близкия телескоп — шумът беше толкова силен, че трудно се долавяше сигналът. А ти?
— Никога — отвърна Джос спокойно. И след пауза добави усмихнато: — Но аз имам вяра.
Тя реши да поразсъждава над тази двусмислица по-късно и двамата се заизкачваха по късото стълбище към главния компютър на „Аргус“.
Глава 24
Подписът на Твореца
Вселената изглежда… е предопределена и подредена съгласно числото, от предумисълта и ума на създателя на всички неща. Защото моделът е бил фиксиран, като предварителна схема, от господството на числото, предсъществуващо в ума на сътворяващия света Бог.
Ели се затича по стъпалата на старческия санаториум, а после по наскоро пребоядисаната зелена веранда, маркирана на равни интервали от празни люлеещи се столове, и видя Джон Стотън — прегърбен, неподвижен, с ръце, увиснали като тежести. В дясната държеше пазарска чанта, от която стърчаха прозрачна шапчица за баня, несесер за грим на цветчета и чифт спални чехли с помпони.
— Тя си отиде — промълви той, след като погледът му се фокусира и я позна. — Не влизай — помоли я. — Не ходи там. Тя не би се зарадвала, ако я видиш в този вид. Знаеш колко горда беше и колко държеше да изглежда добре. Все едно, тя не е там.
Почти рефлекторно, заради стария си навик и все още непреодоляната неприязън, Ели се изкуши да се обърне и все пак да влезе. Беше ли готова да му се противопостави дори и сега, просто заради принципа? И що за принцип бе това? От посърналото му лице бе очевидно, че скръбта му е неподправена. Той бе обичал майка й. Може би я бе обичал повече от самата Ели. През тялото й мина вълна на укор към себе си. Майка й беше толкова крехка и болна от толкова дълго време, че Ели бе проверявала, много пъти, как ще реагира, когато все пак моментът настъпи. Спомни си колко красива беше майка й на онази снимка, която Стотън й бе изпратил, и изведнъж, въпреки цялата си подготовка, избухна в хлипове.
Стреснат от отчаянието й, Стотън пристъпи към нея, за да я успокои. Но Ели вдигна ръка и с видимо усилие се овладя. Дори и сега не можеше да надмогне себе си и да му позволи да я прегърне. Бяха чужди един на друг, слабо свързани чрез едно мъртво тяло. Но не бе имала право, знаеше го в дълбините на сърцето си, да обвинява Стотън за смъртта на баща си.
— Имам нещо за теб — каза той и затършува в пазарската чанта.
Част от вещите се разбъркаха нагоре-надолу и тя мерна портмоне от изкуствена кожа и кутия с четка за зъби. Трябваше да извърне очи. Най-сетне Стотън се изправи, измъкнал омачкан плик.
Беше надписан: „За Елеанор“. Познала почерка на майка си, Ели пристъпи да го вземе. Стотън изненадано направи крачка назад и вдигна плика пред лицето си, сякаш тя се канеше да го удари.
— Почакай — каза той. — Почакай. Знам, че никога не сме се разбирали. Но направи ми, моля те, една услуга: не чети това писмо преди да дойде вечерта. Съгласна ли си?
В скръбта си изглеждаше с десет години по-стар.