Една повтаряща се нота. Висока и дрезгава в началото и края. Нужен й беше цял миг, преди да я разпознае. Сигурна бе, че не я е чувала от тридесет и пет години насам. Металната макара на простора. Стенеше всеки път, когато майка й издърпваше телта, за да простре току-що изпраното пране да съхне под лъчите на слънцето. Като дете обичаше тези изпънати в редици телове за пране. И когато наоколо нямаше никой, заравяше лице в прясно изсъхналите чаршафи. Нима това сега беше полъх от онова усещане? Спомняше си как се разсмя, отдръпвайки лице от чаршафите, когато веднъж майка й, с широк жест, я повдигна нагоре — сякаш към небето и я понесе, обгърнала я с ръка, сякаш беше малка купчина изсушени чаршафи, които трябва да се подредят старателно в чекмеджетата на спалнята.
— Доктор Ароуей? Доктор Ароуей?
Техникът гледаше потръпващите й мигли и лекото й дишане. Тя примигна, свали слушалките и му се усмихна извинително. Понякога колегите трябваше да й говорят много високо, ако искаха да ги чуе през усиления космически радиошум. В отговор Ели викаше силно, за да компенсира силата на шума. Мразеше да си сваля слушалките. Когато беше достатъчно заета, небрежната и дори сърдечна размяна на любезности можеше да се стори на някой неопитен външен наблюдател като част от яростен и непредизвикан от нищо спор, избухнал неочаквано сред тишината на огромния радиокомплекс. Но сега тя промълви тихо:
— Извинявай. Май съм задрямала.
— На телефона е доктор Дръмлин. Той е в офиса на Джак и каза, че има среща с вас.
— О, Господи. Бях го забравила.
През изминалите години Дръмлин бе запазил свеж разсъдъка си, но се проявиха много допълнителни странности в характера му, които не се забелязваха по времето, когато Ели беше негов дипломант в „Кал Тех“. Сега, например, бе придобил навика безразборно да проверява дали копчелъкът му не е разкопчан, когато смяташе, че никой не го наблюдава. С годините ставаше все по-убеден, че извънземните не съществуват или че най-малкото са прекалено нарядко, твърде отдалечени, за да бъдат засечени. Беше дошъл в „Аргус“, за да проведе седмичния научен колоквиум. Но, както тя разбра, имаше и друг повод за посещението му. Бе написал писмо до Националната научна фондация, в което ги убеждаваше, че „Аргус“ трябва да прекрати търсенето на извънземен разум и да се посвети изцяло на по-конвенционалната радиоастрономия. Той извади писмото си от един вътрешен джоб и настоя Ели да го прочете.
— Но ние се занимаваме с това само от четири години и половина. Огледали сме едва една трета от северното полукълбо на небето. Това е първото наблюдение, което може да ограничи радиошума в минимални честотни прагове. Защо настояваш да спрем точно сега?
— Остави, Ели. Това ще продължи безкрайно. И след дванадесет години няма да си открила никаква следа. Ще започнеш да настояваш, че е нужен друг комплекс като „Аргус“, на стойност стотици милиони долари, някъде в Австралия или Аржентина, за да изследва южната небесна полусфера. А когато и това се провали, ще поискаш да ти построят някакъв параболоид за свободен полет в околоземна орбита, за да можеш да прихващаш и милиметровите вълни. Винаги ще искаш някакъв нов вид наблюдение. Всеки път ще измисляш някакво обяснение защо извънземните предпочитат да излъчват точно в този обсег, който не сме изследвали.
— О, Дейв, това сме го обсъждали стотици пъти. Ако се провалим, ще научим нещо за това каква рядкост е разумният живот — или поне разумният живот, който мисли като нас и който иска да общува с изостанали цивилизации като нашата. А ако успеем, тогава ще ударим космическия джакпот. Какво по-голямо откритие от това бихме могли да си представим?