Миналия август се озова в Ню Йорк на една конференция на МНРС (Международния научен радио съюз), с френското му съкращение URSI. В метрото е опасно, я бяха предупредили. Но белият шум се оказа неустоим. Стори й се, че в непрекъснатото трака-трак на тази подземна железопътна линия долавя решение на задачата и Ели реши да пропусне половин ден от заседанията, за да попътува от Тридесет и четвърта улица до Кони Айлънд, обратно до централен Манхатън, после по друга линия до отдалечения Куинс. Смени влаковете на една станция в квартал Ямайка, след което се прибра, малко зачервена и останала без дъх — в края на краищата, беше горещ августовски ден — в наетия за участниците в конференцията хотел. Понякога, когато влакът се понасяше по остър завой, осветлението във вагона угасваше и тя виждаше непрекъснат светлинен низ в син електрик, ускоряващ се от двете й страни, сякаш бе попаднала на борда на невъобразим хипер-релативистичен междузвезден кораб, носещ се през грозд от млади, сини свръхгигантски звезди. После влакът навлизаше в права отсечка, вътрешното осветление отново се включваше и Ели отново усещаше смъдящата миризма на човешка пот, полюшването на кожените дръжки, присъствието на миниатюрните наблюдателни камери (затворени в защитни клетки и напръскани от някого със заслепяващ спрей), стилизираната многоцветна карта, показваща пълната подземна транспортна система на град Ню Йорк и високочестотното скърцане на спирачките при всяко приближаване на поредната станция.
Знаеше, че това преживяване е малко ексцентрично. Но в целия си живот никога не бе потискала въображението си. Е, добре, навикът й да се вслушва в шумовете се беше изострил малко повече от обичайното. Но доколкото разбираше, това не й вредеше особено. Никой наоколо не го забелязваше. Все едно, свързано бе с работата й. Ако беше чак толкова пристрастена, сигурно щеше да стигне дотам, че да приспадне цената на излета си до Козумел от данъка върху дохода си заради шума на спирачките. Е, може би наистина се вманиачаваше.
Изненада се, когато разбра, че се е озовала на станцията при Рокфелеровия център. Докато пристъпваше бързо към вратата през купчина захвърлени по пода на вагона вестници, едно заглавие от „Нюз Поуст“ привлече погледа й: „ПАРТИЗАНИ ПРЕВЗЕМАТ РАДИО ДЖОУБЪРГ“. Щом ни харесват, са „борци за свобода“, помисли си тя. Ако не ни харесват, са „терористи“. В по-редките случаи, докато още не сме решили дали са добри, или лоши, временно си остават „партизани“. В друга колона на смачкания вестник се виждаше снимка на червендалест, самоуверен мъж. Под снимката — заглавие: „КАК ЩЕ НАСТЪПИ КРАЯ НА СВЕТА. ИЗВАДКИ ОТ НОВАТА КНИГА НА ПРЕПОДОБНИЯ ДЖО РАНКИН. САМО ТАЗИ СЕДМИЦА В НЮЗ ПОУСТ“. Погледът й мерна заглавията само за миг и тя се постара да ги забрави веднага. Забърза се сред шумната тълпа към хотела на конференцията, надявайки се все още, че няма да пропусне доклада на Фуджита за конструирането на новия хомоморфен радиотелескоп.
На фона на непрекъснатото свистене на гумите периодично се чуваше тупване от фугите между участъците на настилката, полагани и обновявани от различни пътни бригади в Ню Мексико в различни етапи. Ами ако проекта „Аргус“ всъщност приемаше междузвездно послание, само че много бавно? Да речем, по един бит информация на всеки час? Или на всяка седмица? Или дори на всяко десетилетие? Ами ако в пространството се носеше някакво много старо, много търпеливо мърморене на предаваща цивилизация, която няма как да знае, че ние бързо губим търпение при разпознаването на шаблони, само след секунди или след минути? Да предположим, че те живеят десетки хиляди години. И говоррррррррррррррррррррррррррят мноооооооооооооого баввввввввввввввввввввввввввввввно. „Аргус“ никога не би могъл да ги разбере. Възможно ли е да има толкова дълголетни същества? Може ли историята на вселената да разполага с достатъчно време за същества, които се възпроизвеждат много бавно, докато еволюират до висш разум? Няма ли статистическото прекъсване на химическите връзки, разграждането на сложната структура на телата им, съгласно Втория закон на термодинамиката, да ги принуди да се възпроизвеждат толкова често, колкото хората? И продължителността на живота им да е близка до нашата? Възможно ли е те да обитават някакъв стар и студен свят, където дори молекулярните сблъсъци се случват изключително бавно, по една група на ден? Тя смътно си представи радиопредавател с разпознаваема и позната конструкция, разположен на стръмен бряг, скован от заледен метан, немощно осветен от далечно червено джудже, а там долу амонячен океан се блъска неуморно в брега — генерирайки бял шум, неразличим от този на вълните край Козумел.