Пълното му име беше Василий Григориевич Луначарски, известен в световната общност на физиците като Виджи, заради първите букви на собственото и бащиното му име. Неговите колебливи и двусмислени отношения със съветския режим объркваха нея и останалите колеги на Запад. Беше далечен роднина на Анатолий Василиевич Луначарски, стар болшевишки колега на Горки, Ленин и Троцки; възрастният Луначарски по-късно служил като народен комисар по образованието и като съветски посланик в Испания до смъртта си през 1933 година. Майката на Виджи беше еврейка. Говореше се, че е работил за създаването на съветските ядрени оръжия, въпреки че беше прекалено млад, за да е изиграл съществена роля в осъществяването на първия руски термоядрен взрив.
Институтът му беше добре екипиран и оборудван, а научната му продуктивност бе забележителна, което обясняваше сравнително редките прояви на раздразнителност от страна на Комитета за държавна сигурност. Въпреки приливите и отливите на разрешенията да пътува в чужбина, той беше постоянен участник в по-важните международни конференции, като симпозиумите „Рочестър“ по проблемите на високо енергийната физика, съвещанията „Тексас“ по релативистична астрофизика, както и неофициалните, но понякога с голямо влияние научни срещи „Пъгуош“ за пътищата, по които да се намали ядреното напрежение.
В шестдесетте години, както й беше разказвал, Виджи посетил Калифорнийския университет в Бъркли и много му харесало носенето на евтини значки, с отпечатани на тях лозунги с неуважително, цинично и политически дръзко съдържание. Човек можеше, спомняше си тя с носталгия, от един поглед да разбере нечии най-актуални социални тежнения. Подобни значки бяха популярни и се харчеха много и в Съветския съюз, но обикновено бяха в чест на футболния отбор „Динамо“, на успешния полет на космическата серия „Луна“ или на първите космически апарати, кацнали на Луната. Значките в Бъркли бяха други. Виджи си бе купил десетки от тях, но най-много обичаше да носи една. Беше с размерите на човешка длан и гласеше: „Моли се за секс!“. Понякога се окичваше с нея дори на научни конференции. Когато го питаха защо толкова я харесва, отговаряше: „Във вашата страна тя е оскърбителна по един начин. В моята страна е оскърбителна по два, независими един от друг начина“. Ако го притиснеха повече, единственото, което добавяше, бе, че знаменитият му болшевишки роднина е написал книга за мястото на религията в социалистическото общество. Оттогава английският му се беше подобрил значително — много повече от нейния руски, — но склонността му да носи значки с обидно съдържание, за съжаление, бе намаляла.
Веднъж, по време на оживена дискусия за относителните предимства на двете политически системи, Ели се беше изфукала, че тя е била свободна да участва в протестно шествие пред Белия дом против американската намеса във Виетнамската война. Виджи й отговори, че по същото време той също е бил свободен да протестира пред Кремъл против американската намеса във Виетнамската война.
Не проявяваше склонност, да речем, да снима боклукчийските баржи, претъпкани с миризливи битови отпадъци, или грачещите около Статуята на свободата гларуси, като един друг съветски учен, когато за забавление го беше придружила на ферибота до Стейтън Айлънд по време на една от почивките на научна среща в Ню Йорк. Нито беше снимал алчно, както други негови руски колеги, порутените бараки и ръждясалите метални къщурки на пуерториканската беднотия по време на една автобусна екскурзия от луксозния им крайбрежен хотел до обсерваторията в Аресибо. На кого ли предаваха тези снимки? Ели се чудеше. Предположи, че има някаква огромна библиотека в КГБ, посветена на нещастията, несправедливостите и противоречията в капиталистическото общество. Дали това ги топлеше, когато са отчаяни от поредния провал на съветското общество, да поразгледат избелелите фотографии на своите несъвършени американски братовчеди?