При нейните редки посещения в Москва или Ленинград Виджи почти винаги уреждаше вечерите. Група от шест-осем колеги посещаваха Болшой театър или Кировския балет. Луначарски, неизвестно как, им намираше билети. Тя благодареше на домакините си за вечерта, а те на свой ред й благодаряха, обяснявайки й, че без компанията на чужди гости никога не биха могли да се доберат до такива представления. Виджи само се усмихваше. Той никога не водеше жена си и Ели така и не се бе запознала с нея. Казваше, че е лекарка, отдала се изцяло на грижите за своите пациенти. Веднъж Ели го запита за какво съжалява най-много. Родителите му се бяха опитали да емигрират в Америка, но неуспешно.
— Съжалявам само за едно — й отговори той с гробовен глас. — Че дъщеря ми се омъжи за българин.
Веднъж вечеряха в един кавказки ресторант в Москва. За вечерта бяха наели професионален майстор на тостовете, „тамада“, на име Халадзе. Човекът се оказа наистина майстор в тази форма на изкуството, но руският на Ели беше доста лош и тя се принуждаваше да ги моли да й превеждат повечето тостове. Той се обърна към нея, загатвайки й какво ги чака в останалата част от вечерта, и каза: „За нас тези, които пият без тост, са алкохолици“. Един от сравнително по-кратките му тостове завърши с фразата: „За мир на всички планети“. Виджи й обясни, че на руски думата „мир“ означава три неща — мир, свят и самоуправляваща се селска община в стари времена. Заговориха дали светът е бил по-мирен, когато най-големите политически общности са били не по-големи от едно село. „Всяко село е една планета“ — бе казал Луначарски. „И всяка планета е едно село“ — му бе отвърнала тя.
Такива събирания понякога протичаха бурно. Изпиваха се огромни количества коняк и водка, но никой не изглеждаше сериозно пиян. Излизаха шумно от ресторанта някъде към един, два часа и се опитваха, често без успех, да хванат някое такси. Няколко пъти той я бе придружил на разстояние от пет-шест километра от ресторанта до хотела й. Беше грижлив, държеше се малко бащински, бе толерантен в политическите си възгледи и яростно отстояваше научните си позиции. Въпреки че сексуалните му подвизи бяха станали легендарни сред колегите му, никога не си позволи спрямо нея нещо повече от една целувка за лека нощ. Това винаги я беше стряскало малко, макар привързаността му към нея да бе чистосърдечна.
В съветската научна общност имаше много жени, пропорционално повече, отколкото в Съединените щати. Но те обикновено заемаха низшите до средни позиции и съветските учени-мъже, също като американските им колеги, се объркваха в присъствието на симпатична дама с безспорна научна компетентност, която яростно отстоява мнението си. Някои я прекъсваха или се правеха, че не я чуват. В такива случаи Луначарски винаги се надвесваше над масата и запитваше, с малко по-висок глас от обичайното:
— Какво казахте, доктор Ароуей? Не чух добре.
Останалите млъкваха и тя продължаваше за детекторите на концентриран галиев арсенид или за съдържанието на етанол в галактическия облак W–3. Количеството свръхчист алкохол в този единствен междузвезден облак беше такова, че стигаше да задоволи алкохолните потребности на земното население, ако всички пълнолетни са заклети алкохолици, докато трае Слънчевата система. „Тамадата“ оцени високо нейната бележка. В следващите тостове те разсъждаваха дали и други форми на живот могат да се натровят с етанол, дали масовият запой е всеобщ галактически проблем и дали на други светове може да се намери толкова опитен майстор на тостове, като нашия Трофим Сергеевич Халадзе.
Пристигнаха на летището в Албъкърк и установиха, че по чудо гражданският самолет от Ню Йорк със съветската делегация на борда бе кацнал преди половин час. Ели намери Виджи в магазина за сувенири на летището да се пазари за някаква дреболия. Той сигурно я беше мернал с ъгълчето на окото си.
— Секунда, Ароуей. Деветнайсет и деветдесет и пет? — продължи той, обръщайки се към отегчената продавачка. — Точно такова тесте видях вчера в Ню Йорк за седемнайсет и петдесет.