Разбира се, в задълженията й влизаше да информира научния съветник на президента за работата на проекта „Аргус“ толкова, колкото той пожелаеше. Беше много важно президентът да е напълно и компетентно държан в течение. Ели се надяваше, че държавните глави на другите страни са също така подробно уведомявани за находките от Вега, както президента на САЩ. Настоящият президент, въпреки че не бе изкусена в науката, хранеше искрена симпатия към въпроса и желаеше да поддържа научните изследвания не само заради практическата полза, но макар и в малка степен, просто заради удоволствието от познанието. Това беше в сила за малцина предишни държавни глави на Америка, от Джеймс Медисън и Джон Куинси Адамс насам.
И все пак времето, което отделяше на дер Хеер в „Аргус“, беше повече от обичайното. Той посвещаваше по някой и друг час на разговори по високочестотния си кодиран комуникатор с кабинета по научно-технологичната политика в старата правителствена сграда във Вашингтон. Но през останалото време, доколкото тя забелязваше, просто беше… наоколо. Надничаше в тънкостите на компютърната система или посещаваше отделните радиотелескопи. Понякога го придружаваше някой президентски асистент от Вашингтон. По-често беше сам. Тя го мерваше през отворената врата на специално заделения му кабинет, с вдигнати върху бюрото крака, да чете пореден доклад или да разговаря по телефона. Кен й махваше приятелски с ръка и продължаваше заниманието си. Засичаше го в разговор с Дръмлин или Валириън; но също така и с младши техници и със секретарския персонал, които неведнъж, в присъствието на Ели, го наричаха „очарователен“.
Дер Хеер също имаше много въпроси към нея. Първоначално те бяха от чисто технически и служебен характер, но скоро започнаха да се разширяват до предположения за широк кръг от вероятни бъдещи събития, а после и до свободни теоретични спекулации. В такива дни й се струваше, че обсъждането на проекта е просто повод да прекарат повече време заедно.
Един чудесен есенен следобед във Вашингтон президентът беше принудена да отложи насрочено заседание на Извънредната проблемна група, поради сепаратистката криза в Тайроун, Северна Ирландия. След нощния полет от Ню Мексико се оказа, че Ели и дер Хеер разполагат с няколко свободни часа и решиха да посетят Виетнамския мемориал, проектиран от Мая Йън Лин, когато все още следвала архитектура в Йейлския университет. Сред мрачните и печални спомени от една глупава война дер Хеер изглеждаше неуместно весел и Ели за сетен път се замисли за странностите в неговия характер. Двамата служители от правителствената охрана, с техните униформи и боядисани с цвят на човешка плът слушалки на ушите, ги следваха дискретно.
Кен се бе заиграл с яркосиня гъсеница, която бе накарал да се покатери на едно отчупено клонче. Животинката енергично пълзеше напред и тялото й проблясваше при всяко движение на четиринадесетте й чифта крачета. В края на клонката тя се задържа с последните пет чифта и се залюля във въздуха в юначно усилие да намери нова вейка. След като не успя, животинчето умно се извърна назад и тръгна в обратна посока. Тогава дер Хеер хвана клонката от другата страна така, че когато гъсеницата се озова в началото на пътя си, отново нямаше накъде да продължи. Като затворен в клетка хищник, тя мина няколко пъти напред-назад, но както се стори на Ели, с все по-нарастващо възмущение. Започна да изпитва съжаление към животинката, въпреки че, да речем, тази ларва можеше да е виновна за попарването на дърветата от листни въшки.
— Каква чудесна програма е заложена в главата на това малко приятелче! — възкликна Кен. — Тя действа винаги — оптимален софтуер за измъкване. И при това знае, че не трябва да изпада. Имам предвид, че клонката е увиснала изцяло във въздуха. Гъсеницата никога не изпитва подобно нещо в природата, защото клонката винаги е свързана с нещо. Ели, замисляла ли си се някога как би изглеждала подобна програма в собствената ти глава? Искам да кажа, дали на теб самата би ти изглеждало очевидно какво трябва да направиш, след като стигнеш до края на клонката? Дали ще ти се стори, че го мислиш? Би ли се зачудила откъде знаеш, че трябва да разклатиш предните десет крачета и в същото време да се задържиш здраво с останалите осемнадесет?
Тя леко наклони глава и изгледа по-скоро него, отколкото гъсеницата. Изглежда му беше малко трудно да си я представи като насекомо. Опита се да му отговори неангажиращо, сещайки се, че това е част от професионалния му интерес.