— Какво ще направиш с нея сега?
— Мисля, че ще я пусна на тревата. Ти какво би направила?
— Някои биха я убили.
— Трудно е да убиеш едно същество, когато то ти показва, че притежава съзнание. — Дер Хеер продължи да носи клонката с гъсеницата.
Минаваха мълчаливо покрай близо 55 000 имена, гравирани върху гладък черен гранит.
— Всяко правителство, когато се готви за война, представя своите противници като чудовища — проговори Ели. — Не искат да мислиш за противника като за човешко същество. Ако си даваш сметка, че на противника са присъщи мисли и чувства, би могъл да се поколебаеш да го убиеш. А убиването е много важно. По-добре е да си ги представяме като чудовища.
— Погледни, виж колко е красива — отвърна й той след пауза. — Наистина. Погледни я отблизо.
Тя го стори. Борейки се с лекото чувство на отвращение, Ели се опита да погледне гадинката с неговите очи.
— Гледай само какво прави — продължи Кен. — Ако беше голяма колкото теб или мен, щеше да изплаши всекиго до смърт. Щеше да бъде истинско чудовище, нали? Но тя е мъничка. Похапва си листа, върши си своята работа и добавя още малко към красотата на света.
Ели хвана незаетата му с гъсеницата ръка и двамата мълчаливо продължиха покрай редиците с имена, изписани хронологично според датата на смъртта. Разбира се, това бяха само жертвите от американска страна. Освен в сърцата на техните семейства и приятели, нямаше в света друг подобен мемориал и за двата милиона жертви от югоизточна Азия, които също бяха загинали в този въоръжен конфликт. В Америка най-разпространените коментари за тази война бяха за съкращаването на бюджета на военните, за политическото „прерязване на сухожилието“, психологически сродно, според нея, с тезата за „удара в гърба“ от страна на германските милитаристи, обясняваща тяхната загуба в Първата световна война. Виетнамската война беше тумор в националното съзнание, който никой президент досега не се бе осмелил да отреже. (Последвалата политика на Демократична република Виетнам правеше тази задача още по-трудна.) Ели си спомняше колко обичайно беше за американските войници да наричат своите виетнамски противници „жълти“, „плоски глави“, „дръпнати очи“ и с още по-обидни прозвища. Дали ще можем да устроим следващата фаза на човешката история без тази склонност да се дехуманизира противника?
В ежедневните разговори дер Хеер не говореше като академична личност. Ако го срещнеше човек край вестникарския павилион на ъгъла да си купува вестник, нямаше и да предположи, че е учен. Не беше изгубил нюйоркското си улично произношение. Първоначално явното несъответствие между езика и качеството на неговата научна работа объркваше колегите му. Докато изследванията му и самият той ставаха все по-известни, акцентът му си оставаше негова особеност. Но начинът, по който произнасяше, да кажем, „гуанозен трифосфат“, придаваше на тази нищожна молекула някакво експлозивно качество.
И двамата късно започнаха да разбират, че се влюбват един в друг. Това вече със сигурност беше станало явно за мнозина други. Преди няколко седмици, когато Луначарски все още пребиваваше в „Аргус“, той се впусна в поредната си тирада за ирационалността на езика. Този път на мушката му се оказа американският английски.
— Ели, защо хората казват „правя същата грешка отново“? Какво добавя „отново“ в това изречение? И не съм ли прав, че „изгарям догоре“ и „изгарям додолу“ означават едно и също нещо? „Забави догоре“ и „забави додолу“ не значат ли едно и също? Тогава, след като „издънвам се догоре“ е приемлив израз, защо не и „издънвам се додолу“?
Тя кимна отегчено. Неведнъж го бе слушала да се оплаква на съветските си колеги от несъстоятелността на руския език и беше сигурна, че ще чуе френското издание на всичко това на Парижката конференция. Склонна бе да признае, че езиците съдържат и известни неудачи, но те имаха толкова много различни източници и се развиваха в резултат на толкова много разнообразни малки импулси, че щеше да бъде странно, ако бяха съвършено кохерентни и вътрешно състоятелни. Виджи обаче така добре се забавляваше, че на нея сърце не й даваше да му възразява.
— Ами да вземем, например, тази фраза: „влюбен от главата до петите“ — продължи той. — Това е обичаен израз, нали така? Но той е напълно объркан. Или по-скоро, обърнат с главата надолу. Човек обикновено си е от главата, до петите. Когато се влюбиш, би трябвало да бъдеш „от петите, до главата“. Прав ли съм? Ти би трябвало да знаеш какво е да си влюбен. Но който е измислил тази фраза не е разбирал нищо от любов. Представял си е, че влюбеният си върви по обичайния начин, вместо да се рее с главата надолу из въздуха, като в картината на онзи френски художник… как се казваше?