— Човечеството е прието в гимназията — гласеше една редакционна статия на американски вестник.
Във вселената имаше други разумни същества. Можеше да общуваме с тях. Вероятно те бяха по-възрастни от нас, сигурно по-мъдри. Изпращаха ни библиотеки със сложна информация. Нарастваше широко застъпено очакване за предстоящо мирско Откровение. Тъкмо поради това специалистите от всички области започнаха да се тревожат. Математиците се тревожеха колко елементарни открития биха могли да са пропуснали. Религиозните водачи се безпокояха, че веганските ценности, колкото и да са чужди, могат да намерят възторжени привърженици, особено сред изтърваните от контрол младежи. Астрономите се притесняваха да не би да се окаже, че съществуват фундаментални факти за близките звезди, за които те да са сгрешили. Политици и държавни глави изпадаха почти в ужас пред мисълта, че превъзхождащата ни цивилизация може да предпочита някаква друга форма на управление, фундаментално различна от наложилите се в момента. Каквото и да знаеха веганците, то не беше повлияно от особеностите на човешките институции, история или биология. А ако се окажеше, че повечето от нещата, които смятаме за верни, са плод на неразбиране, особени случаи, или просто логически грешки? Макар и с неохота, експертите започнаха да подлагат на преоценка основите на своите дисциплини.
Отвъд тези безпокойства на тесните професионални кръгове, съществуваше мощно и всепоглъщащо усещане за предстоящо ново приключение на човешкия вид, взимане на завой, нахлуване в нова ера — символ, мощно усилен от самото приближаване на третото хилядолетие. Все още имаше политически конфликти, някои от които — като продължаващата криза в Южна Африка — сериозни. Но също така в много краища по света се забелязваше значителен упадък на шовинистичната риторика и детинския самовлюбен национализъм. Сред милиардите малки същества, пръснати по широкия свят, зацари усещането за човешкия вид, изправил се колективно пред нова, неочаквана възможност, дори, ако щете, пред всеобща заплаха. За мнозина вече изглеждаше абсурдно спорещите помежду си нации-държави да продължават непримиримите си кавги пред лицето на една не-човешка цивилизация, разполагаща с неизмеримо по-голяма мощ. Във въздуха се носеше полъхът на надеждата. Някои хора не бяха привикнали към него и погрешно го взимаха за друго — за объркване, вероятно, или за страх.
От десетилетия насам, от 1945 година, световните ядрени арсенали бяха нараснали многократно. Сменяха се ръководители, сменяха се оръжейни системи, сменяха се стратегии, но количеството ядрено оръжие само нарастваше. Дойде моментът, в който на цялата планета вече съществуваха 25 000 ядрени бойни глави — по десет за всеки по-голям град. Развитието на технологията тласкаше към все по-кратък срок на полета, към военни доктрини за масиран пръв ядрен удар или най-малкото за „де факто“ изстрелване след предупреждение. Само подобна монументална заплаха можеше да премахне една толкова монументална глупост, подкрепяна от толкова много ръководители в толкова много държави, в продължение на толкова много време. Но най-сетне светът започна да се вразумява, поне в това отношение. Подписан бе договор между Съединените щати, Съветския съюз, Великобритания, Франция и Китай. Целта му беше не да се избави светът от ядреното оръжие. Малцина очакваха да се постигне подобна утопична цел. Но американците и руснаците се ангажираха да намалят стратегическите си ядрени арсенали до по хиляда единици. Подробностите бяха внимателно разработени, така че нито една от свръхсилите да не може да разполага с никакво предимство в който и да е стадий от процеса на разоръжаване. Великобритания, Франция и Китай се съгласиха да започнат да намаляват своите арсенали, след като суперсилите слязат под границата на 3200 бойни глави всяка. Подписа се споразумението от Хирошима, за всеобща световна радост, до известната паметна плоча на жертвите на първия град, върху който бе хвърлено ядрено оръжие: „Почивайте в мир, защото това никога повече няма да се случи“.
Всеки ден детонаторите от едно и също количество съветски и американски ядрени бойни глави се доставяше в определена база, поддържана от съветски и американски технически експерти. Плутоният се изваждаше, описваше, запечатваше и транспортираше според двустранните споразумения в ядрени енергоцентрали, където се консумираше за производство на електричество. Тази схема, добила известност под името „План Гейлър“, на името на един американски адмирал, бе предмет на овации по целия свят като модерен вариант на метафората за „мечовете в плугове“. Тъй като всяка нация продължаваше да разполага със съкрушителна мощ за ответен удар, това получи поддръжката дори на военните. Генералите не желаеха повече от всеки друг собствените им деца да загинат, а ядрената война е пълно отрицание на всички конвенционални военни добродетели; не се изисква кой знае каква храброст да натиснеш копчето. Първата церемония по премахването на зарядите — излъчена на живо и след това препредавана многократно — показваше облечени в бели униформи американски и руски техници, отвиващи два от мрачносивите метални предмети с размери колкото диван, маркирани съответно със звезди и черти, със сърпове и чукове. Това знаменателно събитие бе видяно от по-голямата част от населението на планетата. Вечерните новинарски емисии редовно отброяваха какво количество от двете страни е унищожено и колко предстои да се унищожи. След малко повече от две десетилетия тази вест също щеше да стигне до Вега.