Понякога, по време на лабораторни упражнения или семинар, преподавателят се обръщаше към тях с: „Да продължим, господа“. И при вида на леко намръщената Ели обикновено добавяше: „Извинете, госпожице Ароуей, но аз просто ви възприемам като едно от момчетата“. Най-големият комплимент, на който бяха способни, бе да й признаят, че не гледат съвсем на нея като на лице от женски пол.
Принуди се отново да се бори със себе си, за да не се превърне във войнстващ мизантроп. Изведнъж й проблясна. „Мизантроп“ означаваше човек, който мрази всички, не само мъжете. Съществуваше и дума „мизогин“, тоест женомразец. Но лексикографите, явно от мъжки пол, кой знае защо бяха пропуснали да изковат дума за омраза към мъжете. Всички те навярно бяха изключително мъже, реши тя, и не са могли да предположат, че в езика има нужда и от такава дума.
Тя се оказа най-обременена от всички поради родителските ограничения. Откритите наскоро от нея форми на свобода — интелектуални, социални, сексуални — я освежаваха. По времето, когато връстниците й предпочитаха безформеното облекло, заличаващо разликите между двата пола, тя се стремеше да се облича просто и елегантно, и ползваше грим, който разстройваше ограничения й бюджет. Реши, че има и по-ефикасни начини да се изяви човек. Създаде си няколко по-близки приятелства, но и много врагове, които не я харесваха било заради облеклото й, било заради политическите й и религиозни възгледи, или заради енергията, с която отстояваше мнението си. Нейната компетентност и привързаност към точните науки се приемаха с насмешка от немалко иначе способни млади жени. Но известна група колеги гледаха на нея като на това, което в математическите среди наричат екзистентна теорема — доказателство, че една жена несъмнено е в състояние да се отдаде на науката. Дори я приемаха като ролеви модел.
В разгара на сексуалната революция тя правеше въодушевени опити да експериментира, но скоро разбра, че събужда у кандидат-любовниците си боязън. Интимните й връзки продължаваха по някой и друг месец. Понякога и по-малко. Алтернативата изглежда беше да прикрива интересите си и да премълчава възгледите си, което тя решително отказваше да прави още в прогимназията. Представата за майка й, самообрекла се на примирено и покорно затворничество, често спохождаше мислите й. Ели се замисли дали да не се насочи към мъже извън академичните и научни среди.
Изглежда имаше жени, толкова наивни, че разкриваха чувствата си без дори да размислят. Други прилагаха направо военни стратегии, като замисляха цели сериали от уж непредвидени обстоятелства и отстъпки, само и само да „спипат“ желателния мъж. „Желателен“, ето това беше. Нещастникът дори не бе желан, а само „желателен“ — един от многото приемливи обекти на желание в представите на останалите, за чиято сметка се разиграваше жалката шарада. Повечето жени, по нейна преценка, стояха нейде по средата, като гледаха да съчетаят своите страсти с очакванията си за дълготрайни изгоди. Може би между любовта и егоизма имаше някаква връзка, изплъзваща се от съзнателното наблюдение. Но цялата тази работа с пресметливо заложения капан караше Ели да потръпва. В това отношение предпочитам спонтанността, реши тя. Точно тогава срещна Джеси.
Гаджето й я заведе в една винарска изба на площад „Кенмор“. Джеси пееше „ритъм-енд-блус“ и свиреше соло китара. От начина, по който пееше и се движеше, Ели разбра какво й липсваше. На другата вечер отиде сама. Седна на най-близката маса и прикова поглед в него. Два месеца по-късно живееха заедно.
Само когато ангажиментите му го отвеждаха в Хартфорд или Бангор, тя успяваше да свърши нещо свое. Дните й минаваха в компанията на другите студенти, момчета от последното поколение на логаритмичните линийки, окачени като трофеи на коланите им. Момчета с пластмасови калъфи за писалки в джобовете. Изискани, наперени момчета, които се смееха нервно. Сериозни момчета, които мислеха как един ден ще станат учени, дори когато се разхождаха. Погълнати от желанието да се научат как да потънат в дълбините на тайните на природата, те бяха безпомощни в нещата от живота, където въпреки всичките си знания, се оказваха жалки и повърхностни. Може би отдадеността им на науката беше така всепоглъщаща, така непреодолима, че не им оставаше време да изградят от себе си завършени човешки същества. Или пък невъзможността да се оправят в обществото ги беше довела до области, в които това не бе належащо. Извън науката не ставаха за нищо.