Нямах съмнение относно самоличността му.
Моят баща.
Не го бях виждала от десет години. Бях се надявала, че е мъртъв. Той заслужаваше да умре заради това, което бе сторил, заради това, което представляваше. Но не беше мъртъв. Беше тук. И знаех защо бе дошъл чак от Белгия. За да ме спаси. От Лорънс.
Приех този факт, но все още не можех да свържа нещата. Защо?
От тъмния ъгъл се появи грубоват мъж, когото не бях забелязала, и кимна на съпруга ми. Беше облечен в дебели вълнени, домашно тъкани, дрехи. По бузите му беше прорасла тъмна брада.
— Създаваше ли ти неприятности?
— Не, милорд, беше много мирен и тих. Рамото му продължава да кърви, но е все още жив.
— Добре — отвърна графът и ми се усмихна.
Направих стъпка към леглото. Видях, че мъжът беше завит с мръсно одеяло.
— Нали няма да проявяваш свенливост точно сега? — заяви Лорънс и в гласа му долових огромно нетърпение, неописуемо удоволствие. Иди да го приветстваш. Кажи му колко ти е липсвал. Прегърни го. Попитай го защо те изостави преди толкова години и никога повече не се появи. Имаш да го питаш страшно много неща, нали така, мадам?
И ме избута напред.
Баща ми се размърда, изохка тихичко и се надигна мъчително на лакът. Впери поглед в мен. В сините му очи — моите сини очи — не видях признак, че ме е разпознал; това беше само тъпия поглед на болката.
Не можех да отделя очите си от него. Сърцето ми затупка силно. Прииска ми се да викам, да крещя, затова затиснах уста с юмрук. Десетте последни години избледняха за момент, подобно на вдигнато от познато лице було. Наистина пред мен беше баща ми. Познах го веднага. Изглеждаше съвсем същия, както последния път, когато го бях видяла. Може би по слепоочията му имаше някоя и друга сива нишка, но иначе гъстата му коса имаше червеникаво-кестенявия цвят, който помнех. Както помнех и яркосиния цвят на очите и леко извитите нагоре вежди — те му придаваха едновременно любопитен и силно заинтригуван вид. Нищо не се бе променило. Всичко си беше същото. Човек би помислил, че след още десет години подобен безпътен живот той щеше да се е износил, да се е похабил. Нищо подобно. Беше много красив. Виждах това сега съвсем ясно, нещо, на което не бях способна като малко момиче. Жените нямаше как да не бъдат привличани от него. Той продължаваше да ме съзерцава без да ме познае. Нямаше представа коя съм.
— Е, Джеймсън, виж кого съм ти довел.
Лорънс ме блъсна дори още по-близо до мъжа, който лежеше на леглото, вперил в мен празния си поглед.
Баща ми се намръщи, но не отговори.
— Проклет глупак — изкрещя графът, — не я ли позна?
Предполагам, че точно в този момент съпругът ми се досети какво става. Всъщност баща ми гледаше към някакво кльощаво момче в дълга черна пелерина и плътно прилепнала към главата шапка, притиснало куче към гърдите си.
Лорънс издърпа шапката от главата ми и неукротимите ми къдрави коси се разсипаха по раменете и гърба ми.
Баща ми наддаде дрезгав вик.
— Андрея. О, не. Върви по дяволите, Линдхърст, довел си я тук. Копеле такова, отвратително копеле. Ще те убия.
Той скочи към графа, но Флинт и мъжът, който го бе пазил тук, се нахвърлиха отгоре му. Блъснаха го обратно на леглото. Стори ми се, че цялото му тяло застина за момент от болка, когато падна по гръб.
След известно време успя да заговори отново:
— Бедното ми дете, значи не си избягала. Казах ти да го напуснеш незабавно, да се върнеш в Лондон. Защо остана? Да не би да те беше затворил?
Гласът му беше дрезгав. Очевидно го болеше, много го болеше. Стоях и гледах мъжа, който ми беше баща, мъжа, когото бях мразила толкова дълго. Той бе превърнал живота ми в кошмар от жесток, изпразнил ме от всякакви чувства страх, и ме бе превърнал в страхливка. Джон имаше право. Бях си почернила живота, и то точно заради този мъж. Той протегна ръка към мен; имаше силна длан, добре оформена, стабилна. Не помръднах.
Колко само си приличахме. Все едно, че се оглеждах в огледалото и виждах как ще изглеждам след трийсетина години. Бедната ми майка, изобщо не приличах на нея. Чух се как заявявам с изключително спокоен и резервиран тон: