Амилия продължаваше да спи. Приближих се до Томас и го бутнах встрани. Наведох се над младата жена, стиснах я за раменете и започнах да я раздрусвам.
— Какво правиш? Престани, може да я нараниш.
Продължих да я разтърсвам, дори я ударих лекичко няколко пъти по лицето. За мое огромно облекчение тя отвори очи. Видях усилията й да се фокусира върху лицето ми.
— Анди?
— Да, Амилия. Томас и Джон също са тук. Събуди се. Крайно време е.
Погледът й просветна. Помогнах й да седне.
— Какво е станало? Защо сте тук всички? Колко е часът?
— Ти спиш — ако желаеш да го наречем така — в продължение на повече от три часа. Наближава два следобед.
Томас прокара длани под ръцете ми и ме вдигна от леглото на съпругата си. Зае мястото ми и допря веднага длан до челото й.
— Боли ли те главата, скъпа? Приготвил съм ти сместа, която ти ми даде миналия вторник и която облекчи с голям успех главоболието ми.
— Не, Томас, чувствам се добре.
— Помниш ли като излязохме от Черната стая, Амилия?
— Да, разбира се. И какво?
— Движехме се по коридора на западното крило, когато ти спря внезапно и погледна към отворената врата. Каза нещо от рода на това, че подобно нещо било странно и влезе да погледнеш вътре. Спомняш ли си го?
Тя мълча в продължение на най-малко една минути. Усетих как ледени тръпки преминават по тялото ми, докато я наблюдавах. Бях ужасена. Нещо не беше наред. Какво се бе случило в онази празна стая?
— Онова, което си спомням, Анди, — промълви най-сетне тя, — е, че говорихме за баща ми, за призраци и феномени от други светове и тогава… Сведе поглед към белите си ръце. Томас я погали по раменете и я привлече в обятията си. Изгледа ме неодобрително. В този момент младата жена се отдръпна от съпруга си. — Не, не помня нищо повече, Анди. Просто няма нищо друго.
Поех си дълбоко въздух и рекох:
— Няма обяснение. Амилия не си спомня нищо. Според мен тук си имаме работа с призрак.
— Глупости! — възкликна Джон.
Това бяха първите произнесени от него думи, откакто бяхме влезли в стаята на снаха му.
— Ти нямаш представа за какво става дума, Джон — обърнах се към него аз. — Ти не беше там.
— От дванайсетгодишната си възраст не съм видял, чул или усетил нищо в тази къща, което поне да напомня за призраци. Забрави за тази версия.
— Добре тогава, а как ще обясниш случилото се с Амилия?
— Не мога, но това не означава, че няма правдоподобно обяснение.
Върнах вниманието си към младата жена, която се бе облегнала на Томас. Той прекарваше леко пръсти през косите й.
— Амилия, мисля, че е най-добре да пишеш на баща си. Според мен той трябва да посети Девбридж Манър и да потърси привидението, което те привлече в онази стая. Смяташ ли, че ще дойде?
— О, да. Ако му напиша какво се е случило, буквално ще долети тук.
— Виж, Анди — обади се Томас. — Ти не знаеш нищо. Тук, разбира се, има призраци, те обитават всички стари къщи. Нашите призраци обаче никога не афишират присъствието си. Ако в онази стая е имало привидение, то не направило нищо лошо на Амилия, просто я е приспало. А тя имаше нужда от сън след снощи, когато се изтощи доста.
— Защо се е изтощила снощи?
Той се изчерви силно и аз си припомних коментарите по време на закуска. Поклатих глава.
— Няма значение. Амилия, друг път случвало ли ти се е нещо подобно, откакто живееш в Девбридж Манър?
— Не — отвърна тя, — беше за първи път. Но не разбираш ли, Анди, Даже нямам представа дали е станало нещо. Може би просто изведнъж ми се е приспало неудържимо и точно така съм и направила.
— На пода насред някаква празна стая? Чуйте ме всички. Кой може да твърди, че случилото се с Амилия няма да се повтори? Ами ако следващия път не е само това? Ами ако заспи и не се събуди повече? Все трябва да има някакви отговори. И ние трябва да ги открием.
— Тази работа не ми харесва — заяви Джон. — Както не ми харесва и да свеждаме всичко до действия на някакъв мъртъв дух.
Обърнах се към него.
— В такъв случай дай някакво друго обяснение. Ако единственото, което можеш да направиш, е да намираш грешки на другите, от теб няма да има голяма полза.
— Ще помисля — отвърна той с видимо недоволен тон. — О, по дяволите! — Протегна ръка към мен. — Ела, време е да пояздиш Малката Бес. Ще те разведа из имението.
Преди да тръгна се обърнах към племенницата си.
— Амилия, не искам да оставаш сама. Чу ли?
— Чух — прошепна тя; разбрах, че е много уплашена. Съжалявах, но очевидно трябваше да бъде изплашена. Така поне щеше да бъде по-предпазлива. — Не забравяй да пишеш на баща си, незабавно.