— Решетките в Синята стая — промълвих аз. — Били са за Каролайн.
— Значи си ги забелязала? Да, разбира се, че си ги забелязала. Не мислех, че са толкова видими. — Замълча и си пое дълбоко въздух. — Веднъж, като влязох в стаята й, я заварих покачена на тесния перваз, да пее на елена, който я съзерцаваше от края на гората. Никога през целия си живот не съм се уплашвал така. Изглежда вече не можеше и да става дума за нормален, предвидим живот тук. Всички вървяхме на пръсти от страх да не предизвикаме лудостта й. Тогава се роди Джудит. Когато лекарят я постави в ръцете на Каролайн, помня, че тя се разсмя с цяло гърло. „Значи след всичко това пак не успях да родя момче.“ Уверих я, че няма значение. Щяхме да имаме други деца, ако тя пожелаеше. Никога няма да забравя как ми се усмихна — такава надежда имаше в усмивката й. Помня как ме погали по лицето и заяви, че е безкрайно щастлива. За огромно облекчение, след раждането на Джудит, Каролайн се превърна отново в момичето, с което се бях запознал пред почти две години. Благодарях ден и нощ на Бога за щастливото изцеление. Цялата къща като че ли си отдъхна от облекчение. В Девбридж Манър дори започна отново да се чува смях. Честно казано, едва след като чух първите смехове, си дадох сметка в какъв мрак бе тънало имението дотогава. Каролайн очевидно обожаваше дъщеря ни. Прекарваше много време с нея, пееше й, люлееше я в обятията си, играеше с нея. — Стоях все така смълчана, все едно, че се бях сляла със сенките наоколо. Графът прокара пръстите на ръцете през косите си. — По дяволите… няма как иначе да го обясня — оказа се, че всичко е било хитрост. Каролайн просто ни заблуждаваше, и при това го правеше много изкусно. — Замълча отново. Бе стиснал юмруци. Усещах огромното му напрежение. — Мина известно време. И тогава всичко приключи внезапно. В лудостта си тя се хвърли от северната кула. По една случайност Джудит бе с мен. Тогава беше на два месеца. Сигурна съм, че ако беше с Каролайн, тя щеше да се хвърли заедно с нея от балкона на кулата. — Пое си дълбоко, мъчително въздух. Стовари юмрук върху другата си длан. — Каквото и да говорим, аз съм отговорен за смъртта й.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Колкото и да ми беше трудно, успях да си удържа езика зад зъбите, без да изръся нещо от рода на „що за идиотски приказки“ или „не ставай смешен“. Най-сетне рекох с мил, спокоен глас:
— Моля те, кажи ми защо смяташ така.
— Предишния ден тя ме помоли да сваля решетките от прозорците на стаята й. Направих го незабавно и дори се почувствах виновен, че не ги бях махнал по-рано. Тя се беше излекувала; беше отново прекрасното момиче, за което се бях оженил. Помня как се усмихна, когато ми подаде Джудит, и излезе от дневната, „само за момент“. Обясни, че й е студено и иска да сложи любимия си шал. Разбира се, една слугиня я последва дискретно, но тя очевидно го знаеше. Влязла в Синята стая, затворила вратата и се покатерила на прозореца. По тесния перваз се добрала до прозореца на съседната стая. Оттам отишла в северната кула. Ех, ако не ми се искаше толкова да повярвам, че е станала отново нормална, ако бях изчакал, само още няколко дни, преди да кажа да махнат решетките, тя нямаше да може да се хвърли от балкона на кулата.
Всичко това се бе случило преди дванайсет години и той продължаваше да носи и досега безсмисленото чувство за вина, което не заслужаваше.
— Ако беше изчакал, — рекох аз, — тогава тя просто щеше да изчака на свой ред, и при първа възможност да направи същото.
— Може би, може би.
— Много е трагично. Съжалявам, Лорънс.
— Не успях да се насиля да ти кажа, Анди; извинявай, че съм такъв страхливец. Но се опасявах да не би тогава да откажеш да се омъжиш за мен, защото имам дете, което може би е наследило лудостта на майка си. Или пък да решиш, че лудостта идва от мен.
— Родителите на Каролайн навестяват ли Джудит? — попитах аз.
Въпросът ми го изненада видимо; очевидно не го беше очаквал.
— Не, никога не са я виждали. Не пожелаха да я видят, ако трябва да съм по-точен. Джон и Томас знаят какво направиха.
— И какво е то?
— Те заявиха, че дъщеря им Каролайн била напълно нормална и аз съм я унищожил по някакъв начин. Не можеха да си обяснят каква причина съм имал да го направя, но бяха убедени, че аз съм убил дъщеря им. Аз бях отговорен за смъртта на любимата им дъщеря. Заявиха, че не желаят да виждат детето, тъй като е от мен.
— И продължават да отказват да се срещнат със собствената си внучка? — Съпругът ми кимна. — Това е невероятно, но в никакъв случай не е по твоя вина, Лорънс. Мисля, че си възпитал прекрасно Джудит. Тя е мило дете, пълно с енергия, много умна и напълно нормална. Избрал си чудесна жена за обучението й. Много съжалявам за Каролайн, но моля те, повярвай ми, това е станало много отдавна. То не трябва да се отрази по никакъв начин върху Джудит. — И тъй като цялата тази тема бе безкрайно мрачна и въздухът буквално се задушаваше от нещастието на графа, додадох: — Аз съм на двайсет и една години и вече приех факта, че имам заварена дъщеря. С Джудит ще станем големи приятелки, обещавам ти. Прости си, Лорънс; аз самата ти простих, че не ми каза.