Чух собствения си глас, подобен по-скоро на грачене.
— Коя сте вие? Какво искате от мен?
Старицата, която не можеше да бъде истинска, отвърна с тънък и сух като хартия глас:
— Ти си отвратително създание. Ти си злото, посетило отново тази къща. Ти си лоша и ще си платиш за всичко.
Изхълцах от ужас. Сега усетих, че Джордж се раздвижи и за първи път, откакто внезапно се бях събудила и бях видяла ужасната фигура в другия край на леглото, изпитах страх за някой друг, освен за себе си.
Отметнах завивките, грабнах териера и се търкулнах към другия край на леглото, по-далеч от кошмарното привидение.
Но очевидно не го направих достатъчно бързо, или гротескното старо създание се движеше по-бързо от живите. Тя се надвеси над мен, както лежах парализирана върху леглото; в изкривените си пръсти държеше златен нож, с извит край като ятаган. Вдигна го високо над главата си, готова да замахне.
Търкулнах се отново в другата посока. Джордж залая диво, като опитваше да се измъкне от ръцете ми, за да атакува призрака.
— Коя си ти? — извиках аз. — Какво искаш от мен?
Знаех, че въпросите са глупави, но те просто сами излязоха от устата ми. Старицата се спусна отново към мен с намерението да ме намушка, все така вдигнала високо над главата си златния нож. Видях, как той започна да се приближава към гърдите ми. Грабнах една възглавница със свободната си ръка и я метнах по нея. Тя улучи ножа и я накара да спре за момент. Аз се възползвах и без да изпускам лудо лаещия Джордж, хукнах към вратата на стаята си.
Дръжката не помръдваше. „О, Боже!“ — помислих си аз, докато я дърпах и друсах трескаво, с треперещи и побелели от напрежението пръсти. Не помнех да съм заключвала вратата, но очевидно точно така бях направила. Просто бях забравила. Завъртях ключа, който си стоеше в ключалката. Обърнах се; старицата бързаше към нас със странна, конвулсивна походка. Ключът се завъртя и вратата най-после се отвори с трясък, така че едва не паднах навън в коридора.
Значи все пак бях заключила вратата. Как тогава бе влязло в стаята ми това създание?
Хукнах с всичка сила, без да поглеждам назад, притиснала териера към себе си. Нямах намерение да го оставя да се спусне след старицата.
Никога през живота си не бях тичала толкова бързо, както сега по дългия коридор. Най-сетне спрях паникьосана пред вратата на една стая. Знаех кой се намира зад нея и всъщност точно затова бях дошла именно тук. Заблъсках с юмруци по старото дъбово дърво.
Отвътре се дочу приглушен мъжки глас. Продължих да блъскам, а Джордж лаеше като подивял. Бях благодарна за шума, който вдигаше. Така щях да накарам онова създание да се замисли дали да ме последва.
Погледнах назад. Не видях нищо, но пулсът ми не се успокои изобщо.
Най-сетне, както ми се стори, след цяла вечност, вратата се отвори и на прага се появи Джон, навлякъл набързо някакви бричове и без нищо друго.
Щеше да бъде без значение, дори да беше във ваната. Хвърлих се на врата му. Териерът разбра за кого става дума и вече наистина побесня.
Младият мъж успя да запази равновесие.
— Анди, за Бога, какво става? Какво се е случило? Джордж, млъкни!
Кучето ми можеше да бъде накарано да млъкне само по един начин като го вземеш. Джон така и направи, или по-точно го измъкна изпод десния ми лакът, с който го бях стиснала. Взе го в едната си ръка, а с другата ме прегърна.
Дишах толкова тежко и учестено, че не можех да говоря. Просто стоях тук, притисната в мъжа, от когото се боях с цялото си същество, и не исках да помръдна; достатъчно ми беше да го чувствам — топъл и силен, да знам, че държи и Джордж, и мен, и че и двамата сме в безопасност.
— Всичко е наред — рече той и топлият му дъх погали косата ми. — Всичко ще се оправи. Джордж, точно така, само ме ближи по ръката и рамото, толкова далеч, колкото позволява малкото ти езиче. Анди, възвърна ли си вече дъха? Можеш ли да ми обясниш какво се е случило?
— Почти — отвърнах аз, допряла лице в рамото му. — Още не, но почти.
— Продължавай да дишаш, поемай си спокойно и дълбоко въздух… точно така.
Той продължаваше да ни държи в обятията си, олицетворение на спокойствието и стабилността. Никога в живота си не бях чувствала такава благодарност, както в този момент, задето този мъж беше тук и бе толкова близо, че усещах ударите на сърцето му.
— Е, ако вече си в състояние, разкажи какво стана. Да не се е случило нещо с Джордж?
Усетих широката му длан на гърба си. Чувствах излъчващата се от нея топлина и топлината на цялото му тяло през ленената си нощницата. Беше прекрасно. Бях жива. И в безопасност.