— Не знам още. Но нещо очевидно се е случило. Анди?
Всички бяхме застанали насред спалнята на Джон, а светлината на свещите потрепваше леко, тъй като прозорецът до леглото на младия мъж беше отворен. Обвих длани около раменете си, но това се оказа недостатъчно. Наведох се и вдигнах Джордж. Нямах намерение да го оставя да си тръгне. Той сякаш усети, че става нещо и се нуждая от него. Намести се удобно в ръцете ми.
— Кажи им какво е станало — обади се Джон и се приближи до камината, за да запали огън.
В този момент на прага се появи Амилия; прекрасните й черни коси се спускаха като дълъг копринен шал по гърба й.
— Събудих се внезапно — започнах аз и преглътнах, тъй като усетих потрепване в гласа си. — Нямах представа защо, но се събудих. И видях нещо много грозно, не може да се каже, че беше човек; то стоеше като неодушевен предмет край другия край на леглото ми, неподвижно като статуя, сякаш не беше в действителност там. Скоро разбрах, че е някаква старица, отвратителна, с разбъркана бяла коса. Когато я попитах какво иска, тя отвърна, че съм била отвратително същество и други подобни определения, и ще си платя за всичко. После вдигна ножа и тръгна към мен. Хвърлих отгоре й една възглавница, грабнах Джордж и успяхме да се измъкнем от стаята.
Настъпи мълчание.
— Помниш ли какво точно ти каза старицата? — попита най-сетне Джон.
Поклатих глава.
— Може би ще ми се избистри в главата утре. В момента там е истинска каша, освен частта за отвратителното създание. Не е лесно да забравиш, ако те нарекат така.
Мълчанието продължи. Междувременно четирите чифта очи не се отделяха от лицето ми.
— Чуйте, знам, че не ми вярвате, особено след онова, което почувствах в Черната стая и което казах, че е станало с Амилия. Но всичко е вярно. Не бих измисляла подобни неща. Струва ми се, че не бих успяла да си представя подобно нещо. Беше ужасяващо. И много истинско. Старицата се опита да ме убие.
След нова порция мълчание съпругът ми се обади с много тих глас.
— Нещо със сигурност се е случило, Анди. Искаш ли чаша чай?
— Извинете ме — рече Джон. — Отивам в Синята стая; ще видя какво мога да открия.
— Идвам с теб — заяви брат му.
Знаех, че стаята ще е празна. Старицата нямаше да чака там. Защо за го прави?
— Наистина много си се изплашила — рече Амилия. — Без значение какво е станало, дали е било насън или другояче, но все още трепериш. По-добре поседни, Анди.
— Не — отвърнах аз. — Искам да се върна в Синята стая.
Не обърнах внимание на съпруга си, който бе протегнал ръка към мен. Джордж ме последва незабавно. Докато вървяхме заедно по коридора, усещах как парализиращият страх става все по-силен с всяка следваща стъпка.
Когато стигнах до вратата, вече бях вцепенена от страх. Беше ужасно усещане. Чувствах се безпомощна; умът ми просто не желаеше да продължавам повече в тази посока.
Кучето излая.
— Всичко е наред — провикна се Джон. — Можете да влизате и двамата.
— Тук няма нищо — рече Томас; забелязах, че движи непохватно лявата си ръка.
Какво, по дяволите, можеше да му е станало с лявата ръка?
— Не съм очаквала старицата да чака, за да ви поздрави, след като не успя да ме убие. Или може би е имала намерение само да ме изплаши, като заяви, че ще си платя за всичко. Не знам, но извитият нож беше остър; блесна, като го вдигна над главата си.
— Извит нож ли? — попита Джон и притихна.
— Да. Но не беше сребърен. Приличаше на лъснато до блясък злато. Защо?
Младият мъж изруга под носа си, след което рече:
— Само момент.
И излезе.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Седнах на ръба на ръба на един от деликатните столове. Слава Богу Джордж бе доволен да стои в скута ми. Докато чаках, галех ушите му, без да казвам нищо, само се взирах в студената камина.
Лорънс и Амилия влязоха в стаята.
— Анди — промълви съпругът ми и се приближи. Коленичи до мен и взе дланта ми в ръката си. — Намираш се в нова къща. Толкова неща се случиха днес, все страховити и неочаквани, които биха изпълнили с кошмари дори най-флегматичния човек. Боже мой, та ти даже падна и си удари главата. Кой знае какво би могъл да създаде в мрака този удар?
Усмихнах му се. Всичко, което казваше, беше вярно.
— Не съм измислила нищо. Нито съм го сънувала. Стана точно така, както ти казах.
— Анди, нищо подобно не се е случвало досега в Девбридж Манър — обади се Амилия. — Нали, чичо Лорънс?
Той поклати глава.
— Чували сме, разбира се, истории за духове, появяващи се в тази стая, за странни шумове и сенки, които не би трябвало да бъдат тук, но никой от нас не е виждал нищо необичайно. Били са винаги само слухове, нищо повече.