Моята събеседница издърпа дланта си от ръцете ми и се изправи с учудващо пъргаво за размерите си. Приближи се до прозорците и дръпна рязко тъмносините пердета, сякаш им беше ядосана. После бавно се обърна към мен.
— Лейди Каролайн носеше лудостта със себе си, в себе си. Вие сте напълно нормална, миледи. И сега, след като признахте пред семейството, че случилото се снощи е само един кошмар, никой няма да помисли другояче.
„Съвсем вярно“ — помислих си аз. Усмихнах й се.
— Така е. Разкажете ми за лейди Каролайн.
— След като нещастната се самоуби, започнаха да се разказват истории, винаги шепнешком, за това, че се връщала в Синята стая. Не исках да им вярвам. На кой му се живее в къща, в която се разхождат призраци?
— На мен определено — не — отвърнах аз и замълчах отново в очакване.
— Най-сетне отидох лично в тази стая и спах на широкото легло, но, кълна ви се, нищо не се случи. Спах много добре, по-добре от обикновено. А когато се събудих, бях спокойна, може би даже необичайно спокойна.
— Може би така спокойна, сякаш някой е бдял над вас през цялата нощ, някой, който ви е харесвал и не е желаел да ви изплаши или да ви стори нищо лошо?
Тя кимна бавно.
— Да, точно така се чувствах. Чувала съм толкова истории и може би вярвам на някои от тях, но никога не бих се признала пред негово височество. Ако бедната жена се връща понякога в тази стая, то е, защото прекара в нея повечето си време тук и тя й е позната.
— Каролайн прекарваше ли много време в другата малка стая, която сега е съвсем празна?
— Да — отговори мисис Редбрест. — Там беше личната й музикална стая, където свиреше на арфата си. Свиреше много хубаво и красивите звуци излизаха навън през прозорците. Всички се усмихваха и вдигаха погледи нагоре, когато я чуеха да свири. След смъртта й някои са чували звуците на арфата.
— Защо е празна тази стая?
— Негово височество накара да изнесем всички мебели. Мисля, че прекрасната арфа на лейди Каролайн сега се намира на някой от таваните. Никой не ходи там вече.
— Защото вратата е заключена ли?
— Да, точно така. Отключвам я веднъж седмично, за да може някоя от камериерките да избърше праха в нея. Това е всичко, миледи, кълна ви се. Колкото до случилото се снощи, нямам представа, наистина нямам представа. Духовете съществуват, има ги във всяка голяма къща, но е съвсем друго, когато някой от тях те заплаши. Не би се понравило на никого.
— Тогава случилото се ще остане просто лош сън, мисис Редбрест, тъй като другите варианти са неприемливи. — Изправих се. — Искам да ви благодаря. Благодарение на вас ми олекна. Скоро ще забравя за ужасната старица, която снощи се нахвърли отгоре ми с ножа на мистър Джон в ръка. Сигурно е най-разумното, което мога да направя.
— Но помислете за всичко, което ви се случи снощи, миледи — толкова страховити неща. От друга страна се намирате в нов за вас дом. Напълно нормално е нещо такова да ви се стори съвсем реално, че почти да ви погълне в себе си.
— Да — промълвих аз и тръгнах към вратата на стаята й. Там се обърнах. — Надявам се да не сънувам повече нищо от този род.
Оставих я със стиснати пред широката гръд длани. Най-вероятно по време на вечерята щеше да каже на прислугата, че никой не знаеше какво се е случило с новата графиня Девбридж предишната нощ. Ах, кой ли можеше да знае? Сън, умопомрачение, може би видение? Слугите щяха да говорят и да правят предположения; може би някой от тях щеше да научи нещо и аз щях да го чуя.
Никога досега не се бях чувствала толкова самотна.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Джон ме откри, докато продължавах да стоя насред малкото празно помещение — музикалната стая на Каролайн. Вероятно мисис Редбрест беше забравила да заключи вратата след вчерашното вълнение.
Младият мъж влезе. Нямаше нужда да го видя или да чуя гласа му, за да разбера, че е той. Усетих го в самия въздух.
— Както разбрах, си променила разказа си. Вече си била съгласна с всички, че снощната старица е била само един кошмар.
— Точно така — отвърнах аз и се обърнах с лице към него.
Не се помръднах от прозореца. Исках да бъда по-далеч от него, особено след снощи.
— Е, тогава, ако вярваш наистина, че е било сън, няма причина да се връщаш в Лондон на безопасно място.
— Не, ножът в съня не може да те намушка.
— Да, доколкото знам.