Усмихнах му се.
— Сега, като стана дума, защо ти беше нужно толкова време, за да отвориш вратата на стаята си. Интересно какво би отговорил на този въпрос?
— Бях гол.
Погледнах надолу към тялото му. Просто не можах да се удържа. И той разбра, дяволите да го вземат, разбра какви мисли бе събудил в главата ми.
— Нали си чувала за голите мъже, Анди? И това те разстройва. — Сви рамене. — Няма значение. Както казах, когато задумка по вратата, аз бях гол, така че се наложи първо да си обуя бричовете.
Сега вече очите ми бяха заковани здраво върху лицето му и нямаше да мръднат повече оттам.
— Лорънс ми каза, че Каролайн не е имала добро отношение към вас с Томас. Искала е тя да роди наследника.
Той прие промяната на темата и отвърна:
— Просто не си спомням. Каролайн беше…
Спря и погледна към дългите прозорци; може би виждаше нещо, което не беше вече там.
— Беше какво?
— Беше като принцеса от приказките. Аз бях още момче, само на дванайсет години. С Томас бяхме живели тук само около шест месеца, преди чичо да се ожени за нея. И двамата нямахме нищо против. Каролайн беше мила и смехът й бе най-сладкият звук, който бях чувал в живота си дотогава. Имаше още нещо, разбира се. Тя беше само с осем години по-голяма от мен. Дори тогава чичо Лорънс искаше да има съвсем млада съпруга.
— Ти не забеляза ли нещо нередно у нея?
— Имаш предвид лудостта й. Тя се появи след като с чичо бяха женени известно време, може би около година по-късно. Слугите се учудваха на глас на някои от странностите й. Помня, когато чичо ми каза, че съпругата му не се чувствала добре. Аз му отговорих, че дамите понякога повръщат, щом чакат бебе.
— Ти, дванайсетгодишното момче, си знаел това? И си го казал на чичо си?
— О, тогава бях на тринайсет, може би дори на четиринайсет. Да, казах му го, и бях смъмрен. Честно казано, аз помня Каролайн като вечно смееща се и безгрижна. Но пък и почти не живеех тук по време на брака им и по-късно. Да не би да ревнуваш от втората съпруга на чичо ми?
Не отговорих. Изгледах го строго, преди да кажа:
— Ако предположим само за момент, че старицата от снощи е била реална, и като се има предвид, че ти единствен в Девбридж Манър би желал да ме видиш да се махна оттук…
— Да, това е напълно вярно. Мястото ти не е тук, не и като съпруга на чичо Лорънс, която спи сама в стаята си, докато той спи сам в господарската спалня.
— Не е твоя работа какво правим ние.
В тъмните му очи припламнаха отново онези гневни искрици и аз ги почувствах като удар.
— Ако можех — рече вбесено той, като се обърна с намерението да излезе, — още сега бих те метнал в някоя карета и бих те отвел в Лондон. Но знаеш ли, Анди, никога не бих те нарекъл отвратително същество. Нали така била казала старицата?
И излезе преди да успея да кажа каквото и да било.
Обърнах се отново към прозореца. Не знам колко време стоях така, без да мисля; просто поглъщах всичко и опитвах да си представя какво може да е имало в тази странна стая, когато тя ми извика от вратата. За момент помислих, че е Каролайн, която ме бе заварила тук.
— Надявам се, че днес се чувстваш добре, Анди.
Естествено не беше Каролайн.
— Джудит — възкликнах аз, като се обърнах. Приятно ми беше да я видя. Сладкото й личице беше толкова открито. — Добре съм, благодаря.
— Тревожех се за теб, Анди. Мис Гилбанк — също. Тя каза, че случилото се с теб снощи било наистина ужасно. Каза, че тя най-вероятно нямала да събере смелост да се хвърли към вратата като теб.
— Мисля, че ние сме в състояние да направим буквално всичко, когато бъдем принудени.
— Какво търсиш тук?
— Това е била музикалната стая на майка ти, нали?
Момиченцето кимна и започна да ходи из празното помещение, като докосваше ту тук, ту там стената с върховете на пръстите си.
— Така ми каза мисис Редбрест. Спомена също, че майка ми свирела много хубаво на арфа. Както изглежда аз нямам нейния талант. Мис Гилбанк твърди, че просто трябва да продължавам да се упражнявам. Аз обаче усещам, че според нея случаят е безнадежден. Анди, относно случилото се снощи — сега наистина ли мислиш, че е било кошмар?
— Ами, всички така мислят, следователно най-вероятно точно така е и станало.
— Добре казано, но не разбрах какво е твоето мнение.
Нея не беше толкова лесно да я излъжа, както излъгах другите.
— Ще го запазиш ли за себе си, Джудит?
Очите й се уголемиха и тя пристъпи към мен.
— Кълна се да не кажа на никого.
— Старицата снощи беше съвсем реална.
— Откъде си толкова сигурна?
— Джордж също я видя. Беше ясно, че я видя, защото се скъса да лае; едва го удържах да не скочи отгоре й. Кучетата не лаят по чуждите кошмари.