— Аштън е името на малкия виещ се поток, който някога, когато Кромуел е ходел още по Земята, е бил много по-голям — обясни мистър Форестър. За жалост по времето на дядо ми дори малките бързеи изчезнали.
— Жалко — отвърнах аз. — Много обичам бързеите.
После не се сдържах и попитах:
— Какво стана с момчето, което боядисало патиците в розово, мистър Форестър?
Трябва да кажа, че въпросът ми го свари неподготвен, след миг той се усмихна до уши. Така забелязах, че му липсваха някои от най-крайните кътници.
— Получи дванайсет удара от бастуна на самия викарий и бе принуден да изчисти боята от бедните птици. Те го изпохапаха здраво, и то не веднъж.
Оставих го да се посмее и поразсее от историята с патиците и едва тогава му казах, че желая да ми намери възможно най-малкия пистолет. Обясних му, че ми трябва за коледен подарък за братовчед ми, който пътува много и има нужда от нещо съвсем малко, за да може да го носи навсякъде със себе си. Мистър Форестър ме увери, че трябва да е някой от най-малките модели, които могат да се поставят дори в дамска чантичка. Никоя дама обаче не би докоснала такова нещо. За съжаление в момента нямал подобно нещо в дюкяна си. Но лицето му светна, когато поръчах най-скъпия от така описания модел пистолети. Увери ме, че ще го имам преди да е минала една седмица. Платих му и получих три много дълбоки поклона от мистър Форестър и малки непохватни реверанси от четирите му внучета. Всички се бяха наредили в една линия, за да ме изпроводят.
Минах през месарницата, поръчах специално препоръчаното от касапина свинско, купих няколко глинени съда от грънчаря и най-сетне се отбих при местната шивачка, на която веднага поръчах три долни ризи от най-финия лен, с който разполагаше. Последната ми спирка беше в древната каменна църква на площадчето. Запознах се със свещеника, мистър Бърн. Разбрах, че викарият бил на посещение при епископа на Йорк.
Когато се върнах в Девбридж Манър, отидох в конюшнята и станах свидетелка на усилените опити на Темпест да стъпче един от конярите.
Без да помисля скочих от Малката Бес и се втурнах към коняря.
— Дай ми юздите — рекох аз; той се изненада толкова, че се подчини веднага.
Не опънах юздите, а ги държах хлабаво. Темпест се вдигна на задните си крака, изпръхтя и ритна с предните копита. Беше много ядосан. Стоях колкото се може по-далеч от пътя му. Започнах да му говоря както ме бе учил дядо — тихо и предимно глупости. Повтарях многократно, че всичко ще бъде наред, че според мен той беше великолепен, че аз също щях да се ядосам, ако и мен ме дърпаха така рязко, както бе направил с него конярят. Но сега вече всичко беше наред, щях да му дам една ябълка и той щеше да се успокои.
Бавно, много бавно, напрежението на животното започна да спада. Същевременно аз се приближавах все повече и повече, без да пускам юздите, докато усетих дъха му върху дланта си. Едрото му тяло потрепваше.
— Всичко е наред, момчето ми. — Позволих му да ме бутне с нос по рамото. Едва не ме събори. Говорих му в продължение на още пет минути, преди да отпусне глава и да изпръхти тихо. Извиках на коняря, който стоеше недалеч, блед и потен, и кършеше ръце. — Всичко е наред вече. Донеси ми една ябълка, и по-бързо.