Дадох на красивия жребец една огромна ябълка; усетих как устните му се допряха до пръстите ми. След това той сдъвка и няколкото моркова, които Ръкър, главният коняр, ми подаде мълчаливо.
Не им казах нищо, просто проврях ръце в гъстата крива на Темпест и се издърпах върху гърба му, нещо, което не можех да си позволя да направя в Лондон. Но това беше Йоркшир, а и аз бях господарката тук.
— Само ние двамата, Темпест. Нека се поразходим малко, докато се успокоиш напълно.
Така и направихме. Животното вървя известно време и, след като се отегчи, премина в лек галоп. Но не го оставих да галопира — не знаех дали ще мога да го контролирам, ако е все още ядосан. Поведох го към потока и слязох от гърба му.
— Ще науча онзи коняр за какво става дума, Темпест. Той никога повече няма да ти дърпа така юздите. Ако опита, ще го смачкам. И тогава ще можеш да го нариташ. Не, няма да ти се налага да се разстройваш повече.
Зад гърба ми избухна смях. Разбира се, беше Джон.
Обърнах се; той стоеше на не повече от два метра от мен, до една от огромните върби, надвиснали над потока. Беше облечен с дрехи за езда и в дясната ръка държеше камшик. Изглеждаше висок и опасен; инстинктивно, без да помисля, отстъпих назад и се блъснах в Темпест, който просто ме побутна с голямата си глава.
Усмивката изчезна от лицето на Джон. Ботушите му бяха лъснати така, че човек можеше да се огледа в тях. Носеше бричове от еленова кожа и жълтокафяво яке за езда. Не бих искала да се приближи към мен в настроение за бойното поле. Почти бях в състояние да видя меч в ръката му. Беше наистина страшно разгневен. Е, какво очаквах? Бях му взела коня.
— Какво, по дяволите, си направила?
Разбира се, гневът му към мен не се дължеше само на факта, че бях взела Темпест, а и защото бях отстъпила уплашено пред него.
— Ръкър не ти ли каза, че просто изведох Темпест на разходка, за да му дам възможност да се успокои?
— Казах ти никога да не го яздиш. Можеше да те смаже под копитата си. — Погледна към жребеца и се плесна с длан по челото. — Както виждам Ръкър не е сметнал за нужно да ме уведоми, че си го яздила без седло. Луда ли си, жено?
— Не мисля — отвърнах аз, — особено като се има предвид, че промених историята си за старицата, за да не дам повод на никого да ме помисли за втора Каролайн. Не съм наранила нито скапания ти кон, нито скапаната си особа. Между другото, как е ножът ти, Джон? Все така безопасно ли е сгушен върху червената си кадифена възглавничка?
— Недей — промълви младият мъж и тръгна към мен.
Прииска ми се да се върна на гърба на коня, но знаех, че няма да успея.
— По дяволите, не ме предизвиквай. Не е в твоя полза.
— Престани да се държиш като войник по време на битка с неприятеля. Чуй ме. Щеше да стъпче коняря, ако не му бях взела юздите. Темпест е съвсем добре. И изобщо не му мина през ума да ми стори нещо лошо.
В този момент животното започна да дъвче косите ми.
Джон премести поглед от коня към мен и избухна отново в смях, макар да бях убедена, че не му се искаше.
— Заслужаваш да бъдеш напляскана — заяви той и започна да измъква един дълъг къдрав кичур от устата на жребеца.
А тъй като аз пък нямах капка мозък в главата си, попитах без колебание:
— Кой според теб би бил толкова глупав, че да опита?
Той ме погледна и процеди:
— Едва ми стигаш до брадичката. Явно си силна, след като си се изкатерила на гърба на Темпест… немалък подвиг за една жена. Но това не променя нищо. Мога да направя с теб всичко, което пожелая. Понамалете си арогантността, мадам. — Тук спря и се взря към потока. И додаде ожесточено, без да ме погледне: — Проклета да си, задето си тук. О, да, ще постъпя достатъчно глупаво и ще те напляскам.
И ме сграбчи. Темпест изцвили, аз изтървах юздите и опитах да се освободя, изпълнена от истински ужас. Видът ми трябва да се бе променил, тъй като младият мъж ме пусна. Всичко пред мен стана бяло, после потъна в мрак, накрая придоби червен цвят, цвета на насилието; извиках и се свлякох на колене.
Чух викове, агонизиращи викове, предвещаващи смърт. Видях съвсем ясно лицето на майка си, точно пред мен. Беше силно пребледняла, от очите й се стичаха сълзи и имаше безкрайно съкрушен вид. Тогава насред виковете се появи мъж. Той се огледа, само сви рамене и отмина. Виковете не престанаха, а продължиха като че ли безконечно, докато най-сетне настана отново благословена белота.
Внезапно Джон се отпусна на колене до мен. Хвана ме и ме придърпа към себе си. Усетих твърдите му мускули, силата му, и за момент ми се прииска да я притежавам цялата, но знаех, че не мога. Дланите му се плъзгаха нагоре-надолу по гърба ми. Шепнеше някакви неща в ухото ми. Какви, нямам представа. Шапката ми за езда бе паднала на земята до мен. Тогава усетих ръцете му в косите си; те измъкваха фибите, които Белинда бе наслагала така грижливо, разплетоха плитките. След това пръстите му се сплетоха с косите ми, докосваха скалпа, но изведнъж замръзнаха на място. Младият мъж се отдръпна. Макар да не исках, вдигнах очи към него. Бяхме на колене, с лице един към друг. Знаех, че не е редно, защото бях омъжена за чичо му, но усещането ми беше по-силно от чувството на страх, заради близостта ми до него. Поех си дълбоко въздух и бавно, много бавно, започнах да се отдръпвам. Той отпусна ръце край тялото си и се изправи пъргаво. Тръгна към Темпест и миг по-късно се озова на гърба му.