Аз самата бях също много заета около планирането на бала. Всеки участваше по един или друг начин. Списъкът с гостите бе направен и доуточнен след много спорове и добавки, и най-сетне поканите бяха разпратени, много от тях — чрез пратеник. Подготовката доставяше явно удоволствие на Лорънс. Определихме менюто. Попитах дали ще може да поканим оркестъра, който бе свирил на първия ми бал за представяне пред обществото преди две години. Безкрайно милият ми съпруг каза на Суонсън, управителя на имението, да се погрижи за това.
Слава Богу, имаше да се вършат много неща. Черната стая и злокобното присъствие в нея избледняха от съзнанието ми. Не се върнах повече там. Не се приближих нито веднъж и до някогашната музикална стая на Каролайн. И всяка нощ заключвах религиозно вратата на Синята стая.
Родителите на Амилия пристигнаха три дни преди бала. Баща й Хобсън Борланд, виконт Уейвърлий, беше погълнат от собствените си мисли, идеи и вътрешни спорове по повод феномените от други светове. Беше толкова разсеян, че само пет минути след запознанството си със семейството, той мина през вратата, изля чая си в едно от прекрасните растения в саксия до канапето, на което седна заедно със съпругата си Джулия, и се вторачи в далечния ъгъл на гостната.
Странно, или може би не чак толкова, но бащата на Амилия бе красив като Томас. Виконтът бе погълнат до крайност от света на духовете, а Томас, който бе равен на него по мъжка красота, бе в не по-малка степен обсебен от здравето си… също така загадъчно, както и светът на духовете, би казал някой.
Интересно бе и друго. Амилия очевидно се отнасяше към ексцентричността на баща си по същия начин, както и към тази на своя съпруг — с любов, толерантност и безкрайно търпение.
След като успя да привлече вниманието на виконта към себе си, Джулия рече:
— Хобсън, скъпи, тук има някакви загадки, които чакат да ги разрешиш. Спомняш ли си? Твоята дъщеря Амилия ти писа за тях. Каза, че се нуждаела да разрешиш някакви проблеми от други светове.
— Амилия ли? Да, да, прекрасната дъщеря, която успях да изродя сам на този вълшебен свят, след като проклетият лекар допусна да бъде хвърлен в някаква канавка и успя да дойде да те види едва след три дни, и то със счупена ръка.
— Да, и при това ти се справи великолепно.
— Не съм ли тук по молба на Амилия?
— Да, татко. Някакви странни загадки чакат да ги разрешиш. А след три дни е Коледният бал. — Обърна се към Лорънс: — Баща ми е също така чудесен танцьор. И той като Томас е изключително грациозен.
— Обичам да танцувам — обяви виконтът. — Така времето между две преследвания на духове минава по-бързо. Радвам се обаче, че не се налага да танцувам точно сега, тъй като там има нещо. Нещо интересно се е случило ей там, в онзи ъгъл. Чувствате ли го?
Въпросът беше зададен на мен. Поклатих глава и побързах да отговоря, докато вниманието му все още беше насочено към мен:
— Но има две стаи, които се нуждаят от изследване, и ще ви бъдем много признателни, ако го направите, сър.
Той се изправи незабавно, погледна към всички ни и попита:
— Е? Къде са тези стаи? Нима ще седим цял ден тук, без да правим нищо? Но този ъгъл също ми е много интересен. Джулия, запиши го в бележника си, за да го изследваме по-късно.
— Да, скъпи Хобсън — отвърна виконтеса Уейвърлий.
Не исках да се връщам в Черната стая, но все пак го направих. Джон, когото не бях виждала от ден и половина, се показа, когато пристигнаха родителите на снаха му. Той ни придружи с нея и баща й до западното крило. Лорънс се извини с думите, че не си падал по нещата, което не били от нашия свят.
Колкото до Томас, той само се изсмя и потупа съпругата си леко по бузата с думите:
— Нали няма да заспиваш повече из другите стаи, скъпа?
Младата жена пребледня, но почти веднага успя да се овладее достатъчно, за да му се усмихне.
— Някой има ли представа какво е станало в тази стая? — обади се виконтът. — Някакво насилие ли?
— Нищо — отговорих аз. — Никой не си спомня даже защо е боядисана в черно. Амилия ми показа стаята. Според една от най-хубавите истории, там някоя от предишните графини наръгала любовника си, но тази версия няма как да бъде доказана. Само аз усетих някакво злокобно присъствие, ужасно чувство, че там има нещо лошо. Доколкото разбрах, никой друг не е изпитал в тази стая нещо по-особено. Само аз.
— Хмм, ще видим. Вие сте чувствителна към този род неща, така ли?
— Не. Поне не знам да съм чувствителна.
Беше ми непоносимо да се връщам в онази стая. Амилия, за която това бе просто една от многото стаи, влезе първа с Джон. После направи път на баща си да мине, което той направи много бавно, стъпка по стъпка, като душеше и се ослушваше толкова напрегнато, че едва не падна върху табуретката край вратата.