Тази сутрин на закуска бяхме само с лорд и лейди Уейвърлий… и Джордж, разбира се. Виконтесата си го бе харесала и сега той я експлоатираше най-безсрамно.
Бях дала на териера парче хрупкав бекон, което той сигурно щеше да откаже, ако не беше такъв лакомник, тъй като лейди Уейвърлий вече му беше дала поне три сериозни парчета. Тъкмо мажех масло върху една препечена филийка и в този момент в трапезарията влезе Брантли и ми подаде малък сребърен поднос.
— Писма за вас, миледи — обяви той и излезе от стаята така безшумно, както бе влязъл.
— Знам, че той е бил Мойсей от Библията — усмихнах се на гостите си аз. Миг по-късно се развълнувах толкова, че едва не разкъсах плика. — От братовчед ми е — обясних аз и разгърнах листа.
Беше прекалено рано да отговаря, че ще дойде за Коледа. Но може би желаеше да се помири с мен и с брака ми с Лорънс. Беше изписал две страници. Пригладих първата.
25 ноември, 1817 година
Брюксел, Белгия
Скъпа Анди,
Ще дойда при теб веднага, щом мога да напусна Брюксел. Моля те прочети писмото на баща ти, което прилагам в плика. Изпратил го на мен, защото се опасявал, че ти няма да го прочетеш, ако го адресира направо до теб. Аз лично смятам, че той се страхува също да не би да го конфискуват преди да стигне до теб. Знам, че наистина изгаря от желание да се свърже с теб, макар да не споменава за такава причина.
Прочети го, Анди, заради мен, ако не заради друго. Ще се видим по Коледа. Моля те, грижи се за себе си.
С обич,
Вдигнах глава, дочула гласове, но видях лицата на собствениците им като през мъгла. Баща ми. Не, не и той, не и този ужасен човек. Изглежда бях решила, че е мъртъв. Трябваше да е умрял отдавна. Той не заслужаваше да живее, а ето, че ми пишеше, докато майка ми беше мъртва от повече от десет години.
Пригладих бавно с треперещи пръсти гладкия лист хартия. Почеркът, който не познавах, беше едър и самоуверен, леко наклонен.
22 ноември, 1817 година
Антверпен, Белгия
Скъпа дъще,
Моля се да прочетеш това писмо. Няма да ти губя времето като ти кажа колко ми е мъчно, че бяхме разделени през всичките тези години. Може би скоро ще се съгласиш да ми дадеш шанс и аз ще мога да дойда и да се запозная с жената, в която си се превърнала.
Прочетох за сватбата ти с граф Девбридж. Направо не повярвах, Андрея. Ти си в опасност, в изключително голяма опасност. Знам, че ти е трудно да ми се довериш, но трябва да направиш това, което ти казвам. Напусни Девбридж веднага или при първа възможност, когато можеш да го направиш, без да разберат. Върни се в Лондон, в къщата на дядо си. Ще дойда при теб веднага, щом мога и ще ти обясня всичко. Питър чака да свърша писмото си, затова в заключение ще ти кажа само, че винаги съм те обичал.
Твой баща,
Станах от масата, усмихнах се на родителите на Амилия и се извиних. Джордж излая и се спусна след мен. Стигнах до балната зала в задната част на къщата. Нямаше никой. Шест прислужници бяха търкали и лъскали в продължение на няколко дни и сега всичко в нея блестеше. Стъклените полилеи блещукаха като стотици премигващи скъпоценни камъни. Тежките брокатени пердета по високите прозорци бяха свалени и тупани, докато от насъбраната поне в продължение на пет години прах не остана и следа.
Приближих се до най-отдалечените прозорци; бяха толкова чисти, та човек можеше да остане с впечатление, че няма нищо и да опита да мине през стъклата. Отворих отново писмото и го препрочетох.
Той искаше да напусна незабавно Девбридж Манър? Но защо? Каква беше причината? А нямал време, защото бързал ужасно. Струваше ми се абсурдно. Причина нямаше. Просто искаше да се вмъкне отново в живота ми. Но защо? Той самият бе достатъчно богат. Да не би да искаше да му дам пари? Може би се страхуваше, че някой друг може да прочете писмото и така да бъде предупреден за… за какво?
Значи бе прочел за брака ми. И заради брака си сега съм била в невероятна опасност? Дрън-дрън. Тогава, разбира се, в съзнанието ми изплува старицата, вдигнала високо ножа на Джон, готова да прониже сърцето ми с него.
Погледнах навън; градинарите косяха тревата в източната ливада. Два пауна се разхождаха наперено, разперили красивите си опашки. Сцената пред очите ми беше толкова нормална, толкова спокойна, толкова реална.
Но в тази къща имаше нещо и някой, който не беше нормален или реален. Имаше някаква зла сила.
Означаваше ли обаче това, че мишената съм аз?
Сгънах двете писма и се качих в стаята си. Белинда подреждаше четките и кремовете ми на тоалетната масичка. Приближих се до бюрото и извадих кутията за писма. Беше празна. Поставих вътре двете писма и я заключих. Погледнах малкото златно ключе. Понечих да го пусна в чекмеджето, но в последния момент се отказах. Избрах една златна верижка, нанизах го на нея и я окачих на врата си.